Е, voila! Мосю Филип ми изпрати по французки художествено оформена книга и с наличието на галско-загадъчно заглавие „Щрихи от Ню Йорк”. Дотук с френската представа за още един интелигентен българин, останал в България.

Скромно определените като записки белетристични късчета носят от самото начало на книгата очарованието от посвещението на явно уважаваната съпруга. При това Филип Геров показва по-нататък, че е не само кавалер на жеста,  но и кавалер на словото. Както и джентълмен по отношение на явно добре вършещата работата си комисия „Фулбрайт”.

Родилите се и роили „Щрихи от Ню Йорк” са еднакво благословени за авторовото самочувствие и за читателя. Добавям и респектиращия отзив на колегата ни с Филип от Алма Матер – значимия български писател Владимир Зарев, и започвам леко да си гриза писалката. Пък после се навивам, че каквото и да напиша, Филип ще го понесе, защото предварително е убеден в добронамереността ми. Ако още някой чете тези редове, нека това доверие го направи максимално снизходителен.

Разгъвайки щрихите от Ню Йорк на Филип Геров във времето и пространството съзираме този магаполис учудващо ясно – като да сме били там вече. Или пък, мисля си, когато и ако някому се удаде да бъде в Ню Йорк, след кото е прочел „Щрихи от Ню Йорк”, ще е наясно какво иска да види, да чуе, да усети. Това не е всичко, защото авторът има в повествованието поне още една сюжетна линия – хората на Ню Йорк и сред тях тези с български корен и присъствие. Става дума за достойно успелите българи, чиито постижения остават в световното наследство.

Лично съм впечатлен, че при препредаването на огромно количество полезна информация авторът успява с мярка и по съвест да очертае своя, Филипстоева марка. Социалната вглъбеност и разсъждения го потвърждават в най-висока степен. Защото не просто се е докоснал до блясъка и великолепието, но е и прозрял несъвършенствата, все още, на човешкото битие. В този смисъл „Щрихи от Ню Йорк” не е аристократичен опус, а послание с възможно най-едри щрихи!

Александър Недков

Ето защо пиша настоящото като читател на една книга, рисуваща място, което не познавам от непосредствен опит. И не бих спорил с онзи, който, четейки тези редове, ще възкликне: „Ами в такъв случай май не точно Вие сте човекът, който може да говори пълноценно за тази книга!“ Няма да споря, както вече казах, но все пак ще си позволя да обясня защо едно такова подозрение не е изцяло оправдано.

Така е, защото „Щрихи от Ню Йорк“ иска преди всичко да запознава, да свежда до знанието, да пренася… Не че билият и виделият са изключени от кръга на адресатите, разбира се, просто текстът не е мислен като четиво най-вече за посветените, за опиталите Ню Йорк.

„Щрихи от Ню Йорк“ е книга, която не страни от разказа за личните усещания и преживявания при срещата с гигантския град и с неговите жители – наратив, прекъсван и подновяван почти ритмично от автора. Но Филип Геров се е отдал може би в по-голяма степен на нещо друго – на това да обеме колкото се може повече аспекти на безкрайно разнообразната действителност в този постоянно тътнещ от живот колос, в този титаничен казан на човешката суетня и на човешката суета. Да го опише отвсякъде – съвестно, скрупульозно – за да улови в крайна сметка същественото, типичното, характерното.

Нещо, което никак не е лесно, като се има предвид, че притегателната сила на Ню Йорк идва и оттам, че той е много повече от грандиозен и космополитен мегаполис. Основаното през 17-ти век от холандците като Ню Амстердам селище вече отдавна се е пресъществило в свръхград, т.е. в нещо, предизвикващо самите граници на понятията и представите ни за градска реалност.

Написаното от Филип Геров е особено в жанрово-стилово отношение, тъй като сплита плътно няколко нишки. И точно това е една от най-симпатичните черти на книгата – че не доскучава, че не буксува на едно място, а играе със смяната на темпоритъма. За тази сполука е отговорна като че ли най-вече композиционната стратегия, приложена от автора. (Всъщност, по-вярно ще е да говорим за композиционна техника, тъй като книгата е във висока степен комуникативна,

а не стратегическа!). Та, става дума за редуването на репортажите, а понякога и направо справочни по характер страници, от една страна, с художествено разработените и оформени житейски истории на знаменити личности от миналото и настоящето на Ню Йорк, от друга.

Към всичко това се прибавя и линията на преживяното и изживяно на място от самия автор-сюжет, за който стана дума по-горе.

Филип Геров не е емоционално неутрален спрямо онова, за което говори. Неговият разказ не е дистанциран, а съответно не е и постен. Напротив, възхитата и въодушевлението получават съвсем открит израз на много места в текста. С други думи, „Щрихи от Ню Йорк“ е, ако щете, и признание в любов, серенадата на влюбения пътешественик за покорилия сърцето му град. Докато четеш, започваш да осъзнаваш все по-ясно и това, че авторът на книгата се държи почтително и отговорно към читателя, че внимава да не го подведе, да не го заблуди.

И накрая още нещо, което не е маловажно. Филип Геров е нарисувал от натура Голямата ябълка в момент, предхождащ почти непосредствено последния световен финансов катаклизъм. Това случайно съвпадение добавя към книгата принадената стойност на снимката, запечатала едно гранично състояние на нещата. Такива, каквито те никога вече няма да бъдат.

доктор Андрей Захариев – журналист

в Българската национална телевизия

който са почиствали вагоните, е довел метала до корозия. Принудени са дори да използват тефлоново покритие. По-късно е постигнат половинчат компромис – магазините да не продават спрей и боя на малолетни, като се предоставя на уличните художници площ, за да творят. Толкова се е разпространило това изкуство, че един огромен район Куинс, вече се явява като своеобразен музей на графитите.

МНОГОБРОЙНИ СА И КОНЦЕРТНИТЕ ЗАЛИ В НЮ ЙОРК

Меломаните следят с интерес изявите в респектиращата с архитектурата си Карнеги Хол. В нея свирят само най-изявени виртуози на класическата, съвременната музика и джаза.Финансирана с дарение от 2 милиона от стоманения магнат Андрю Карнеги, тя е отворена за обществеността през 1891 г. и със своята изключителна акустика придобива бързо международна известност. Нейната аудитория под формата на подкова, е моделирана по подобие на италианските оперни зали. В съседство е музеят, в който са намерили място богатата история на прочутата зала и дългият списък от известни имена, с които тя е свързана. В него са съхранени много ценни свидетелства за богатия є живот. Освен кларинета на Бени Гудман, музеят притежава дневник от 1964 страници калиграфски записки за появата на легендарните Бийтълс в Ню Йорк и още много други ценни свидетелства за бога тия є живот.

* * * * *

НЕДЕЛЯ Е, 24 ДЕКЕМВРИ

Подготвяме всичко необходимо за празничната трапеза и в ранния следобед тръгваме за Манхатън. След като обикаляме няколко магази на за последни покупки, отиваме в катедралата Сейнт Патрик, където има голяма служба. Пред входовете є са се струпали много хора. Вътрешната є украса е традиционна – няколко светещи елхи с различна височина, бордюри от коледни звезди, венци и гирлянди. Почти всички места на стотиците пейки са заети и едва намираме места за сядане. Звучат тържествените акорди на органа и великолепните изпълнения на прочутия хор. Изслушваме празничното слово, в което се отправ благопожелания за здраве, щастие и разбирателство между хората. На излизане вниманието ни е привлечено от трима улични музиканти. По-нататък голяма група изпълнява хорово коледни песни и псалми. Отивайки към метрото, минаваме покрай център Рокфелер, където всеки ден се стичат хиляди туристи, желаещи да видят най-известното ларго на Ню Йорк. Тук шоуто е в разгара си. Ето ги ангелчетата,препълнената пързалка, елхата, която грее пред най-високия билдинг,по чиито етажи танцуват пълзящи светещи фигури. Върху стената на високата сграда, която се намира на отсрещния тротоар, свирят в синхрон големи сребърни снежинки. Зимен приказен свят. Най-прекрасното време на годината, в един от най-големите световни градове! Това, което прави сезона неповторим, са не само украсата и лазерните светлини, които се виждат навсякъде. То е нещо трудно доловимо. Сякаш самият Ню Йорк озарява и след всяка изминала година се отърсва от погрешно приписваното му безразлично отношение. Обгръща времето, духа, семейството, личността всеки, който търси неповторимото или иска да бъде част от нещо по-величествено от самия него – вселенно, великолепно, разтърсващо. Можеш да караш кънки в присъствието на страхотните небостъргачи, да се наслаждаваш на свежия зимен въздух, на усмихнатите лица на стотиците покрай теб, застанали възхитени пред огромното коледно дърво. Или да се отправиш към Уолмън Ринк – пързалката в Сентръл парк, за едно по-интимно преживяване. Ако се взреш над сградите, които обграждат южнатастрана на парка, ще се насладиш на най-голямата част от свободното небе, което предлага градът. Пързалката на езерото в Браянт парк също е на разположение. Заслужава си да видиш и приказния коледен спектакъл The Rockettes на Рейдио Сити

Мюзик Хол – едно шоу, което няма да остарее, макар че се играе от десетилетия, защото всяка година посланията му са различни. Пред станцията на метрото ни изненадва с темпераментните си изпълнения една почти двестакилограмова афроамериканка. Утре едва ли ще пее тук. В Ню Йорк нещата рядко се повтарят.

Тримата сядаме на масата, до елхата. Спазваме традицията ястията да са постни и да са нечетен брой. Начупваме питката с парђта. Едното от парчетата е за четвъртия член на семейството – сина ни, който живее в Лондон. Идва ред на подаръците. Чуваме се със Станислав, приятелката му Надя и с близките в България.

НА КОЛЕДА

отиваме в много артистично място – Арманк, Уестчестър. Поканени сме на обяд у Карълайн – колежка на жена ми от предишното училище. Джефри, мъжът с когото живее, ни посреща с кола на гарата на Северен Бродуей – една от спирките за Уайт Плеинз. Отляво и отдясно виждаме познати места, украсените къщи, здания и улици. Отклоняваме се от главния път и минаваме покрай голямо езеро (резервоар). Оказа се, че от него се снабдява с вода целият Ню Йорк. Повечето от наименованията на местностите и селищата в този край са дадени от индианците. Съвсем наблизо – в съседното градче с такова име Чапакуа, живее семейството на Хилари и Бил Клинтън. Вдясно е къщата, в която е пребивавал Джордж Вашингтон по време на похода си, а по-нататък виждаме старинна сграда, в която често се отбиват, за да изпият по едно кафе, известни артисти и други шоузвезди.

Неусетно навлизаме в гора, която прилича много на българската. В нея, по думите на нашия любезен гид, има сърни, елени и койоти. Толкова много са елените, че дори е разрешено да се убиват, но не с патрон, а със стрела. Къщата на Марианината приятелка отвсякъде с дървета. Голямата стъклена входна врата ни въвежда направо в огромен салон, който прилича на домашна минигалерия с окачените по стените близо 50-60 оригинални картини – живопис и графика, на художници от цял свят. Цветята са в изобилие. Централно място заема кръглата камина. От едната є страна са боксът, барплотът и две правоъгълни маси, а от другата – пианото и ниска въртяща се резбована кръгла маса, с наредени покрай нея красиви канапета По-късно щяхме да разберем, че оригиналните мебели са от Тайланд. Впечатлява голямо пано от кована мед. Има и други произведения на изкуството – сувенири от Европа и Тайланд – оригинални медни, дървени, тъкани изделия и фигури на Буда, съчетани много сполучливо. Красива е гледката от задната част на къщата. Прекра чиш ли прага – вече си в гората. Партито е многолюдно. Когато пристигаме, има десетина възрастни и няколко деца. След нас идват още две семейства. Тук е добре изглеждащата осемдесет и шест годишна майка на нашата домакиня. Дошла е чак от Флорида, където живее съвсем сама, макар че поради възрастта си, от време на време има здравословни проблеми – последния път, след подхлъзване в банята, се е наранила сериозно. Явно, че в Америка, ако си обезпечен материално, не е проблем дори да си стар и сам. Представят ни останалите гости. Заедно с детето си, от Колорадо е пристигнала при майка си дъщеря є, чийто бивш съпруг също е поканен. Той пък е довел от Ню Йорк дъщерята от втория си брак. Бил, братът на домакинята, е с жена си и десетгодишната им дъщеря. Живеят в Тайланд. На лаптопа показва с удоволствие екзотични кътчета от тази страна. Споделя, че е доволен от шанса да срещне жена си и да води живот, изпълнен с красота и хармония. Съпругата му е от бедно семейство, но благодарение на спечеленото от него в САЩ, са си купили 20 акра земя и две къщи. Едната поделя със сестра си. На партито присъства и синът от първия брак на починалия мъж на Карълайн със съпругата и двамата си сина – единият – от първия, а другият – от втория му брак. Тук е и учител от Уайт Плеинз с детето и съпругата си – също тайландка. Много вълнуващ момент е когато нашата приятелка приканва всички да застанем в кръг около масата, и казва: Нека в този специален за нас ден, хванати ръка за ръка, за пореден път се почувстваме по човешки близки. Щастливо стечение на обстоятелствата е, че сме заедно – хора от различни националности и вери. Нека помислим с добро и за тези, които сега не са с нас. Да благодарим на Бог за хляба, който ни дава, за благодатта и радостта, че ни има. Амин!

Започва обедът. Карълайн и нейният приятел, който е много забавен с изрисуваната пластмасова престилка, добре са се постарали, но и всяко поканено семейство е приготвило нещо за ядене, питие или сладкиш. Такива жестове в Америка много се ценят. И ние не оставаме назад – донесли сме луканка, зелеви сарми, българско мерло и бонбони. Барплотът и трите маси пращят от ястия и питиета. Всеки сяда където му е удобно, слага си в чинията каквото пожелае. Има над петнадесет вида пресни зеленчуци, различни сирена (Можехме да донесем българско!), месни деликатеси, скариди, риба, четири – пет вида ядки. Пастата е превъзходна, но останалите ястия също не є от стъпват. Има и тайландски специалитети. Мисля, че домашно пригот вените български сарми също се понравиха на новите ни приятели. По време на обеда е много оживено. Водят се какви ли не разговори. Питат ни за работата, за децата, споделят и за себе си. Когато ни представяха откъде сме, само едно 14-15 годишно момче искаше да уточним къде точно в Европа се намира България. Останалите със сигурност знаеха за нея. Особено Карълайн, която говори свободно немски и френски. Неколкократно е била в Европа и е очарована от видяното там. Слабостта є е Париж. По някое време едно от момичетата хваща микрофона. Присъединяват се по-голямата от нея братовчедка, лелята и брат є. Подробно описах какви са роднинските връзки на присъстващите. Както казваме в България – не може да се разбере кой кум, кой сват. За настова е любопитно, но явно, че за американците не е никак важно. Всъщност ядрото на компанията е едно голямо задружно семейство, в което всеки спазва правилата, а уважението между членовете му е на почетно място. Няма значение кой за кого, колко пъти се е женил или развеждал. Най-важното са децата – те са спойката.

Навън вече се смрачава. Вземаме си довиждане с всеки поотделно. Отправят ни покани за нови гостувания. Дори и в Тайланд. Значи пак ще се видим – от опит знаем, че американците не канят просто ей така…

Ето я и Евгения Живкова, представена като внучка на Тодор Живков и като една от най-успешните ни модни дизайнерки. Илюстрират го с последното ревю на Женя стил, на което манекенките и техните тоалети изглеждат перфектно. По отношение на модата у нас американската гостенка е на мнение, че е оригинална – почти не се влияе от чуждите образци. Накрая с усмивка споделя, че българките са много елегантни. Отново след известно време – по друг канал показват интелигентните физиономии на двама наши дърворезбари, чиито имена се появяват на екрана. Причината – за оформлението на сграда на Уол Стрийт майсторят красиви матрици от гипс по техен проект. Единият използва краткото телевизионно време, за да каже на приличен английски похвални думи за традициите на този занаят у нас.

* * * * *

Директно от Чикаго излъчват състезанието Ice wars – USA versus the world (Война на леда – САЩ срещу света). Първата кънкьорка, която виждаме, привлича вниманието ни със своята грациозност и с непогрешимите си аксели. Сюрпризира ни името, изписано на екрана Анджела Никодинов (Навярно Никодимова). Коментаторът потвърждава предположението ни – от България е. Показват нейния съпруг треньора Иван Диневи техния малък син, възседнал раменете на баща си. Отбелязват, че Анджела днес отново е на леда, след двегодишно прекъсване-заради тежки травми след втомобилна катастрофа. Синеоката блондинка дава кратко интервю. Вероятно от дълго време живее в САЩ – английският є е безупречен. Вълнува се много, България и българите в Ню Йорк защото е решила да посвети своето участие на починалата си майка. Изявата є е перфектна. Няма по-добра от българката тази вечер…

* * * * *

На 2 януари някои нюйоркски ежедневници съобщават накратко следното: България и Румъния – две бивши комунистически страни, от един от най-бедните краища на Европа, се присъединиха към Европейския съюз вчера, за да увеличат членовете му до 27. В България химните на страната и на съюза бяха изпълнени от голям военен оркестър. Офицери вдигнаха двата флага пред църквата Света София, чиито древни основи датират от шести век. Това е ден на историческа праведливост, защото ние, българите, отдавна се чувстваме европейци по дух и идентичност, каза президентът Георги Първанов пред присъстващите на церемонията две хиляди души; България и Румъния се присъединиха официално в полунощ с възторжени тържества в двете столици – София и Букурещ, завършили с илюминации и фойерверки. В тях участваха стотици хора, празнуващи Нова година. Всеки шест месеца новите членки трябва да докладват на съюза за реформите най-вече за премахване на корупцията и за промените в правната система, защото в противен случай рискуват да изгубят голяма част от икономическата помощ.

Ние също знаем, че нямаме друг избор. И че не сме като западняците, чиито родители от малки им казват отпусни се, за разлика от нашите, които обичат да повтарят: Стегни се, стегни се! Трябва да успеем!

* * * * *

На 3 март тази година, на брега на Ийст Ривър, станали прави, сто души пяха развълнувани нашия химн… в единствения в Ню Йорк ресторант Булгара. Намира се немного далече от жилището ни на 37 авеню и 11 улица. Неговите стопани Наталия и Егор Стоянови, емигрирали от България в САЩ със зелени карти преди десет години, сега са малко над тридесетте. У нас също са имали ресторант. Кътали са, както казва Наталия, каквото могат за тукашния и преди близо три години са го открили. Обстановката е изцяло българска. На входа се вее голям трикольор, който се забелязва доста отдалече. При влизането се вижда кът на Левски – с портрет и истински ямурлук. Изложили са, без да прекаляват, различни носии и битови предмети, а масите са с червени покривки с шевици. Чиниите и гювечетата също са емблематични. Донесли са и здравец. Чистотата е на почит. Менюто е като в българска механа – с десетина вкусни предястия (като не са забравени кьопоолуто и лютите чушки), още толкова салати, 4-5 вегетариански (вкусен миш-маш, сготвени по наши рецепти сирена и кашкавал) и 11-12 уханни ястия на грил. През деня – от 11 до 16 часа, се сервират 9 български специалитета. Между оригиналните десерти почетно място заемат баклавата, толумбите и сутляшът. Предлагат се разнообразни видове родни вина, ракии и коняци. Нашенците водят в заведението и свои американски приятели, някои от които са имали възможността да опитат кухнята ни на място, поради което с удоволствие се отзовават на поканите. И едните, и другите, въпреки че има богат избор,

налитат най-вече на шопската салата и мешаната скара. Празничният календар се следи много стриктно – на Бъдни вечер има постни сарми и питки с късмети, Трифон Зарезан също се отбелязва подобаващо, на Гергьовден се пече агнешко, честват се останалите именни дни. Организират се семейни тържества, сватби и детски партита. Приемат се 4-5 български телевизионни програми. На сцената, чийто декор се вписва много добре в цялостната обстановка, са се изявявали Йорданка Христова, Силвия Кацарова и други естрадни певци. Има желание да се канят още известни имена, но в повечето случаи звездите заявяват, че ще се качат в самолета само ако пеят в големи зали, което е неизпълнимо. Най обичат да идват тук фолкизпълнителите Мая и Магапаса, Таня Боева, Валя, Есил Дюран, Анелия, Кали и други. Стоянови им организират турнета в десетина големи града като Лас Вегас, Сиатъл, Лос Анджелис и Чикаго. Освен Теодора, на 3 март 16 студентки от Кънектикът пяха български и славянски песни. Младите американки са обещали да дойдат и на други тържества.

ДЕЛАТА НА БЪЛГАРИТЕ В НЮ ЙОРК СА КОЛОРИТЕН ЩРИХ ОТ НЕГОВИЯ ПОРТРЕТ

Явно, че на Уол Стрийт работят немалко наши съотечественици, щом само ние познаваме трима от тях. Наблизо до нас на 43 ули ца, живее семейство Дерменджиеви. И двамата са родени в Пещера Атанас работи в строителството, а Мария – бивша ученичка на жена ми – на Уол Стрийт. Като малка е играла художествена гимнастика при майката на Диляна Георгиева – Виолета, но на първо място е поставяла математиката, литературата и английския. Като ученичка в езиковата гимназия в Пазарджик се отличава с упорит характер, бърз и услужлив ум. Запомня английските думи само с едно виждане. Не случайно още в десети клас отива за шест месеца в Ню Хемпшир, САЩ – като стипендиантка на Отворено общество – след отлично представяне на конкурса, на който се явяват десетки като нея. Когато е там, я канят на презентация на учебни заведения и най-много є допада офертата на колеж във Флорида. След като завършва през 1996 г. гимназия у нас с отличие, кандидатства само в него и през четирите години обучение е една от най-изявените му възпитанички. Овладява изключително успешно тънкостите на три специалности: бизнес мениджмънт, икономика, международен бизнес и вече осма година се занимава с прогнозиране на финансовия риск. И чувства, че си тежи на мястото. Има достъп до разностранна квалифицирана информация, освен с американци, работи с колеги от Индия, Израел и други страни, контактува с клиенти от цял свят. Помагат є услужливата памет, анализаторските качества, предвидливостта, находчивостта, точността и отговорността. Казано накратко: всеотдайна и дисциплинирана работохоличка (Преди време споделила с шефа си, че не се чувства добре и той є казал, че може да отсъства от работа, но тя преценила, че трябва да остане в офиса, защото друг не би се справил с ангажиментите є). Наско много є помага. Доскоро четиригодишната им дъщеря Лили беше при бабите и дядовците в България, но сега е тук и грижите по нея запълват цялото им свободно време. Имат приятели американци, но най-много общуват с българи: лекари, юристи, финансисти и хора на изкуството. Не мислят да остават завинаги в Америка. Елена Марова живее в Манхатън, на пресичащата Пето авеню 86 улица. С родителите є – учители във Велинград, сме приятели. Сестра є Боряна, която е ученичка на жена ми, следваше в УНСС. Когато беше второкурсничка, група, представляваща американското прави телство, посети страната ни, за да подбере кандидатиза обучение в Америка и я номинира на едно от първите места. Признаха є положените през четирите семестъра изпити. С пълна стипендия завърши колежа в Грейсланд, щата Айова. Спечели нова стипендия и получи с отличие магистърска степен в Айова Стейт Унивърсити (в който навремето е преподавал Джон Атанасов, чийто принос е отразен подобаващо в музейната експозиция). Установи се за две години в Ню Йорк, след което замина за Канада и сега работи в представителството на Сименс. По-малката от нея Елена завърши начално училище в Пазарджик, а от пети до десети клас беше ученичка във Велинград. Три поредни години полагаше – като частна ученичка, изпити по английски в езиковата гимназия в Пазарджик, а в 11 клас постъпи във Втора английска гимназия – София. От малка и досега е пристрастена към четенето на книги (Когато като четвъртокласничка е погълната денонощно от нашумелите Шогун и Птиците умират сами, притеснени за зрението є, родителите є правят неуспешни опити да я откъснат от тях). Математиката е любимият є предмет. През 1998 г. кандидатства и с пълна стипендия е приета в колежа St. Elizabeth в Ню Джърси. Сближава се с Мария Луиза, която посещава често четирите българки, които учат там. Оттогава Ели є гостува поне веднъж годишно – най-често на Великден. След като през 2002 – с много висок резултат, стана бакалавър на науките по финанси, компютри и информационни системи, работи на отговорни длъжности в различни фирми, една от които е известната застрахователна компания MetLife. Основната є дейност в отдела по банково инвестиране към Голдман Сакс и компания е свързана със съветване на клиенти във връзка с реализиране на широкомащабни сделки, с изготвяне на стратегически финансови обосновки, анализи и оценки. Сериозни са и обществените є ангажименти: член е на Асоциацията на жените финансисти в Ню Йорк, участва в програмите за научни степени на колежите и университетите от Североизточния район, доброволец е във фондация Форд, чиято разнообразна дейност е насочена и към лансиране на жените в бизнеса. В Бруклин живее друг наш познат – тридесетгодишен софиянец. На ученическите олимпиади по математика печелеше първите места. Залягаше над английския, увличаше се от културизма, играеше баскетбол, обичаше да пътува. Три години беше студент у нас, след което получи стипендия от Бриджпортския университет и завърши финанси с отлична диплома. Ожени се за своя колежка американка, с която отидоха да живеят в Ню Йорк. Бизнесът му на Уол Стрийт е свързан с предотвратяването на прането на пари – наред с изработването на търговски прогнози и анализи, осигурява надеждна информация за клиентите, като комуникира с брокери, управители и анализатори, извършва проверки, свързани с подозрителни дейности и рискови клиенти, пише доклади за отдела, в който работи. Въпреки голямата си заетост, следваше редовно, докато работеше пет дни седмично, и получи бакалавърска степен по нова специалност.

ПАЗАРДЖИШКИТЕ ВИРТУОЗИ

От участията си в едни от най-престижните фестивали с оригинални композиции и евъргрийни, триото на Асен Дойкин в Ню Йорк е известно в САЩ, Белгия, Швейцария, Норвегия, Карибите, Гърция, Германия и в други страни. Вече няколко години перфектните артисти Асен Дойкин – пианист, Петър Славов – младши – басист (син на Петър Славов от ФСБ) и афроамериканецът Кендрик Скот – барабанист, съчетават успешноразлични музикални стилове с традициите на американския джаз. Роден на 13 ноември 1975 г. в Пазарджик, Асен ходи на уроци по пиано от петгодишен. Изключителна заслуга за стремглавото развитие на надареното момче имат баща му Иван – дългогодишен професионалист в Пазарджишкия симфоничен оркестър и в чужбина, и ненадминатата му майка Галя – учителка по френски език, която посвети немалко години на него и на другия талант в семейството контрабасиста Мартин. Всяка сутрин в шест и тридесет четвъртокласникът Асен, след успешно издържания изпит в Музикалното училище, заедно с други деца като него, се качва в претъпкания автобус за Пловдив. На 14 години – на детското триенале Искри над Родопите – Кърджали’89, печели награда за композиране на песен. По същото време Дойкин старши приятел с музикантите от сформираната през 1976 г. От Веселин Николов в пазарджишкия младежки дом джазова формация Бели, зелени, червени, свързва сина си с тях. След часовете по композиция, оркестрация и джазпиано, не е трудно ученикът да се включи в изявите на нашумялата в Пловдив и страната група. Създава джазтрио, което привлича публика на фестивали и в различни клубове. На 15 години печели първа награда за композиция на националния конкурс Светослав Обретенов в Провадия. През 1988 г. взема уроци по композиция при свързания с Пазарджик проф. Иван Спасов. От 1991 до 1992 е в майсторския клас на Милчо Левиев, с когото изнасят дуоконцерти на Варненския музикален фестивал. Когато през 1994 завършва класическо музикално образование, освен пианото, владее вибрафона, маримбата, тимпаните и барабаните. През следващата година му е присъдена специалната награда Най-добър джаз изпълнител на ХIII международен джазфестивал в Пловдив. Прави студиозаписи, изпълнява собствени композиции по националните радиостанции, участва в телевизионни програми. От 1995 до 1999 г. учи в Бъркли Колидж – Бостън – най-елитното американско учебно заведение за поп и джаз музика. След две години президентът на Колумбия Рекърдс му връчва стипендия на името на Джеси Стоун. През 1998 г. колежът го удостоява със специалната награда за най-добър джаз изпълнител. След прецизна селекция, той е един от петимата номинираниджазпианисти за финала на престижния конкурс The Great American Jazz Piano Competition, проведен във Florida Theater Jacksonville, в рамките на Jacksonville Jazz Festival през месеците април и май 2004 г. Музикалната критика е единодушна, че като пианист и композитор издига джаза до нови висоти – най-вече чрез смесването на класическа и съвременна музика с уникален балкански привкус. Демонстрира свой собствен музикален стил, разнообразява репертоара си с фолк, блус и фънк, свири с джазови легенди като Джордж Гарзън, Хал Крук и Джими Хадъд. Освен с триото, музицира с други две групи – съставени от американци и българи, по джаз клубове и фестивали – не само в Ню Йорк, а и в Ню Джърси и Кънектикът. Наред със собствени композиции, изпълнява произведения на Дюк Елингтън, Чик Кърия, Джон Колтрейн… Досега в Ню Йорк е издал две сидита със собствени творби, в изпълнение на неговото трио. Преподава пиано и композиция в частно училище за пианисти, получило Грами за цялостната си дейност. Компанията, към която се числи то, има над 30 учебни заведения – около големия град и в Кънектикът. Дойкин изнася уроци и във Верона Мюзик студио. Всяка неделя свири на орган в една църква. От три години сътрудничи активно на културния център към нашето консулство в Ню Йорк. Когато е в България, заедно с брат си Мартин и други музиканти, свири в София, Банкя, на Аполония и на фестивалите във Варна и Банско. В операта на Рихард Вагнер Летящият Холандец върху главния герой тегне тежкото проклятие вечно да плава на своя самотен кораб, докато някой ден намери любовта, която да го спаси от злата участ. Класическа история. А ето и българският є вариант: Герган Ценов казва, че е роден в Михайловград, защото все още не може да свикне да го нарича с американското име Монтана. От годината на раждането му (1974) досега е живял последователно в с. Горна Ковачица, с. Черни връх, Пазарджик, Пловдив, София, Ню Йорк, Уолнът Крийк, Конкорд, Клифтън, Монтклер и сега отново в Ню Йорк. Една от най-ценните реликви, които семейството на майка му пази в село Горна Ковачица, е снимка на двама елегантно облечени господа с бомбета. Направена е в началото на миналия век и мъжете на нея са прапрадядовците му, заснети непосредствено след завръщането им от Америка, където са работили по строежите на железопътни линии. Дядо му по бащина линия навремето същое напуснал родното си село Черни връх, Ломско, за да търси препитание из Родопите. Затова на шега Герган се определя като потомствен гурбетчия, за когото пътуването и местенето от град на град се е превърнало в начин на живот. Когато започва първите си занимания по пиано в Пазарджик в Школата по изкуствата, при госпожа Елена Комсийска (която е учителка и на Асен Дойкин), светът за него се изчерпва с Пазарджик: най-големият оркестър в света е Пазарджишкият симфоничен оркестър, най-просторната изложбена зала в света е художествената галерия Станислав Доспевски, най-обширният парк в света е пазарджишкият Остров… В живота му има два авторитета – майката Анета Ценова, всеотдайна детска учителка, и бащата – Ангел Ценов, който в момента е доцент в Пловдивския университет, а през последните 33 години е всичко, което град като Пазарджик може да предостави на един ентусиазиран музикант: преподавател по музика в Педагогическия колеж, диригент на няколко хора и какво ли още не. Герган и сестра му Царимира, с която в началото ходят заедно на уроци по пиано и която в последствие се ориентира към рисуването и иконописта, често свирят на четири ръце. Пазарджиклии помнят как преди повече от 25 години, на един концерт ги избутват на сцената върху подвижна платформа с пианото, поставено върху нея. Толкова са малки, че краката им не я допират. Баща им пази ревностно (и продължава да пази) всяка програма и отличие от изявите им, като освен това – записва системно на малко касетофонче домашните им изпълнения. Ангел е човекът, който когато не е на работа, седи неотлъчно на стола до децата, наблюдава и подпомага всяка тяхна стъпка в овладяване на пианото. Те пък имат специални дневници, в които водят подробен отчет какво точно са свирили, или ще свирят, всеки ден. Постепенно още от най-ранна възраст момчето разбира, че да се занимава с музика не е и няма да бъде само игра и забавление. Днес, когато самият той преподава пиано в Montclair State University, разбира колко важно е още от самото начало детето да бъде поставено на стола пред пианото с ясното съзнание, че то не е играчка, а сериозно занимание. Когато казва, че музиката и пианото са център на неговия живот от самото начало, тована обикновен език означава, че Герган ще излезе да играе, когато свърши да свири, Герган ще дойде при гостите в хола, когато научи етюда от Черни, Герган ще си легне да спи, когато научи наизуст инвенцията от Бах… Според него, в никакъв случай не става въпрос за погубено детство като това на Паганини, или като на нашия именит цигулар Васко Абаджиев. Точно обратното – музикалният педагог Ангел Ценов разбира чудесно, че в моменти на слабост, по един внимателен и ненасилствен начин, на детето трябва да се помогне да се съсредоточи върху това, което по-късно ще осмисли живота му. През 1984 г., на десетгодишна възраст, надареният син е приет в Пловдивското музикално училище. Трябва да става всяка сутрин в 5: 30, за да пътува до Пловдив, където прекарва по цял ден в занимания и уроци и често се прибира по тъмно у дома. Майка му признава, че днес едва ли би си помислила да пусне десетгодишния малчуган да пътува 36 километра в дъжд и сняг в автобус, пълен с непознати. Тя е тази, която се буди преди него, приготвя му закуската, слага дрехите му на акумулиращата печка, за да се стоплят, преди ученикът да излезе на студа, придружава го до спирката на автобуса (на около километър от тяхното жилище) и чака, докато не види дали се е качил в него. Когато вечер момчето се прибира, го посреща с топло блюдо, фруктиера, пълна с любимото грозде и с много, много обич. Затова той си мисли с благодарност, че света Ана живее на техния адрес. В Пловдив постъпва в класа по пиано на госпожа Росица Иванчева, която през последвалия дълъг период на неговото обучение постепенно, но трайно се превръща от преподавателя в човека, на когото може да се довери безрезервно. Веднъж сънувал, че свири Новелета 1 от Роберт Шуман пред… самия Роберт Шуман и тогава го попитал как точно да изпълни едно конкретно място от Новелетата му, а той отговорил: Попитай госпожа Иванчева. Педагог с непоклатими принципи и вроден усет за работа с деца, тя е човекът, който окончателно му помага да проумее, че пианото ще бъде негов най-верен другар. Макар че първите му уроци при нея са истинска катастрофа (От първия урок се връща вкъщи със сълзи на очи). Има много технически проблеми за преодоляване и явно е дошло време да се отдели от детския период на игра с пианото, да постави заниманията си на качествено нова и много по-професионална основа. Работа върху ръцете, бърза подготовка на нов репертоар, системни концерти и рецитали… Резултатите не закъсняват – още през първата година на обучение спечелва втора награда на Националния конкурс за певци и инструменталисти в Провадия, на името на Светослав Обретенов. Три години по-късно – през 1987, е удостоен с първа награда на Националния конкурс за пианисти в Разград, на името на Димитър Ненов. Започва да взима уроци при професори в Консерваторията. Музикалните му хоризонти се разширяват, а заедно с тях и представите му за музиката. Почти всяка година участва като солист или в Пазарджишкия симфоничен оркестър, или в Пловдивската филхармония, а през последната година от обучението си, като солист в Оркестъра на Пловдивското музикално училище, е на турне във Франция. Изпълнението му на Ре-минорния концерт за пиано и оркестър от Йохан Себастиян Бах в Страсбургския университет през 1993 г. е записано и издадено от Унисон Рекърдс, като още предитова записът, под формата на апокрифно копие, добива известност сред музикантите в Пловдив и София. През последните години от пловдивското ученичество има шанса да учи композиция при неподражаемия Иван Спасов. До този момент впечатленията на Герган за него са само от концертите му като диригент на Пазарджишкия симфоничен оркестър. Като малка, сестра му е солистка в детския хор Маестро Георги Атанасов в Пазарджик и изпълнява неговата песен Сиво-бяло козленце, песен, която братът обожава и която предизвиква интереса му към музиката на професора. Изпитва респект пред осанката му на диригентския пулт сключените вежди, едрото тяло, леко приведено над оркестъра. Извън пулта му се вижда затворен в себе си и не особено дружелюбен, но още при първата среща в кабинета му в Пазарджик, всички първоначални, напълно погрешни впечатления, рухват. Иван Спасов се оказва изключително чувствителен и вглъбен в себе си човек. От Маестрото Герган научава две неща, които в последствие се превръщат в негова максима – самото вдъхновение не гарантира успех, ако не е подпомогнато от рационални правила (от това, което той нарича работа над бюрото) и че композирането е продукт както на сърцето, така и на разума. През 1993 г. постъпва в Софийската музикална академия с две специалности – пиано и музикална педагогика. Преподавател по пиано му е професор Жени Захариева, която след музикалното училище и годините на ученически търсения, му показва тайните на това, което може да се нарече висш пилотаж в музицирането. Тя има подчертан интерес към романтическата музика на ХIХ век, към която той също изпитва силно влечение и това е само една от причините да му допадне силно работата с нея. Отделно от чисто музикалните си качества, като човек до голяма степен с руско възпитание – и семейно, и професионално, тя носи в себе си много от културата на руската душевност Такава, каквато я познавах от романите на Толстой и Достоевски, споделя той и продължава: Вече много повече ценях индивидуалния подход при работата на преподавателите ми с мен, а професор Захриева е педагог, който знае как да извлече най-доброто от студента, в съответствие с неговите индивидуалникачества. От нея също така за пръв път разбрах, че не всеки стил и композитор прилягат на изпълнителя. Ласкаеше ме общата ни любов към музиката на Йоханес Брамс. През годините на обучение при нея талантливият ученик завоюва награди на Международния конкурс за пианисти Албер Русел и на Международния конкурс за композиция Музиката и Земята. През 1996 е удостоен с друга награда – на Международната академия на изкуствата – за заслуги в областта на съвременното българско изкуство. И не крие, че по-голяма гордост от самата награда му донася фактът, че за удостояването му с нея е предложен от двама негови кумири в света на музиката – композиторите Иван Спасов и Лазар Николов. По същото време, по необясним за него начин, след пианото, композицията и теоретическите дисциплини, се появява интересът му към дирижирането. Не както в романите – чрез свръхестествено осеняване, а като желание да подражава на колегите си от Академията, които имат амбиции в областта на дирижирането и които по това време се готвят за предстоящите приемни изпити по оркестрово дирижиране. След първото му кандидатстване претърпява неуспех и разбира, че новото начинание, с което се захваща, не може да се крепи единствено на силното му желание. На следващата година, с по-реалистична представа за способностите си и с повече труд, отново се явява на изпит. Приет е в класа на Маестро Васил Казанджиев. Всяко учебно заведение, което и да е то и където и по света да се намира, има своите именити фигури, благодарение на които се крепи силата и престижът му. През 1996 г., когато започнаха заниманията ми с Маестрото, в Академията неговото име бе вече това, което в предишното поколение бяха имената на Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев – жива легенда. Това, което най-силно ме порази у моя учител, бе изключителната му човечност, искреното му отношение към музиката и колегите, непоклатимата интуиция на музикант и неизчерпаемото му чувство за хумор, казва днес благодарният ученик. Наред с чисто техническите знания, които получава от него, още по-важни се оказват уроците, в които става въпрос за отговорността, която носят младите музиканти. Маестро Васил Казанджиев, споделя развълнувано Герган, е последният мохикан от това блестящо, бих казал, ренесансово поколение на Константин Илиев, Лазар Николов, Добрин Петков и Иван Спасов. Това за мен са музикантите, които следваха принципа всичко или нищо, в името на музиката, а Маестро Васил Казанджиев вече десетилетия наред блестящо защитава този принцип, както в своите композиции, така и на диригентския пулт. През 1998 г. се среща с диригента Росен Миланов, в чийто Нов симфоничен оркестър е пианист. Няколко години по-рано Миланов се е завърнал от Америка – след обучението си и първоначалната си работа там. Диригентът споменава училище Джулиард в Ню Йорк, където е учил при преподавател, който по думите му, е един от най-добрите в света. Предстои му дипломиране в Академията, но решава и той като Холандеца на Вагнер да опне платната, да прекоси океана, за да се убеди лично достоверни ли са сведенията на Миланов. Прекъсва обучението си преди последния семестър, което е единственият легален начин временно да отложи задължителната военна служба, и заминава. Пристига в Америка през март 1999, за да кандидатства в Juiliard School. Според болшинството музиканти, това е най-престижното учебно заведение за музика, ако не в света, то в Щатите със сигурност. В него преди повечеот 60 години е учил един от идолите му големият български пианист Алексис Вайсенберг. Мястото, в което са учили хора на изкуството като Ицхак Перлман и Йо Йо Ма, Майлс Дейвис и Уинтън Марсалес, Робин Уилямс и Кевин Спейси. Може да се каже, че в Америка Джулиард е музикалният Харвард. Кандидатства, приемат го и от есента започва обучението си по дирижиране, без ни най-малко да подозира, че съвсем не му е било писано да завърши това толкова престижно училище през следващата година, както изисква магистърската програма, а чак след осем години… По негова преценка, английският му е бил на посредствено ниво толкова посредствено, че в началото се налагало при изготвяне на домашните да ползва солидната помощ на колеги и приятели от училището. Съвсем скоро обаче установява, че за да живееш в Америка, съвсем не е нужно да владееш Шекспировия английски. За човек като него, който между впрочем вече е прочел почти всичко от Шекспир, това е шок. Постепенно му става ясно, че американците са опростили езика на своя английски предшественик от Стратфорд на Ейвън до такава степен, че той все повече звучи като усъвършенстван американски. Успокоява го мисълта на Джордж Бърнард Шоу, че Англия и Америка са две държави, разделени от общ език. За щастие, професията, която си е избрал – за добро или лошо, не изисква поетически талант – за комуникирането при диригентите от решаващо значение е непосредственият и почти телепатичен контакт с оркестъра, при който проводник вместо езикът, са ръцете. Но със самото започване на учебната година младият българин преживява втори, още по-силен стрес. Оказва се, че е попаднал в класа на преподавател, чиито методи са, меко казано, неконвенционални. Надзирател на затвор със специален режим би било най-близко до това, което той изглежда в очите на амбициозния младеж. Грешките не се поправят – те се наказват, а репетициите с оркестъра не са музикално изживяване, а издевателство над личното му достойнство (Той самият е привърженик на строгите и принципни преподаватели, стига те да са в услуга на по-висши цели. Висши цели?! Имало е уроци, които са завършвали с погром още преди да си е вдигнал ръцете пред оркестъра). След няколкоседмици Герган вече има усещането, че участва в пиеса на Самюъл Бекет. Нелепият тормоз продължава до началото на втория семестър, когато взаимоотношенията им се поуспокояват, но само до финалния концерт в края на първата учебна година, след който ни в клин, ни в ръкав, учителят заявява, че не желае повече да му преподава. Едно уточнение – класът по дирижиране в Джулиард рядко надвишава 3-4 души, които по традиция се приемат след умопомрачително труден изпит, а след успешното му взимане, новоприетите получават автоматично пълна стипендия от 60 000 долара за двете години на обучение, независимо дали желаят парите или не. На изпита на Герган се явяват близо 50 кандидати. Приети са само двама, така че логично е той да се запита в края на безславната година колко може да се е променил начинът му на дирижиране, за да бъде изключен от училището. След като само преди 12 месеца се вижда като младия Караян, се връща обратно в Пазарджик без каквито и да е планове за бъдещето и без желание за дирижиране. Най-тежкият момент в неговия живот, когато му минава мисълта, че не е роден за музикант. Вярата му връщат родителите, Маестро Васил Казанджиев и Страданията на младия Вертер на Йохан Волфганг Гьоте. Друга спасителна сламка се оказва последният семестър, който трябва да доучва в Музикалната академия. По това време има няколко концерта, които минават много успешно и това му вдъхва кураж да опита отново късмета си в САЩ. Един месец след дипломирането пристига в Ню Йорк. Кандидатства в друго известно училище за музика, но не го приемат. Ами сега накъде? Този път се вижда не като младия Караян, а като начинаещ фермер в селото на майка си – Горна Ковачица, но когато стяга куфарите за България, му се обажда живеещият в САЩ кум на сестра му – с крайно оригиналната идея да му отиде на гости. Без никога да са били особено близки, приема поканата. Така се озовава в Калифорния, където прекарва година и половина, през което време работи като продавач в супермаркет, в магазин за дрехи, в музикален магазин и дори като охранител в офис център. Време, през което разбира що е пълно физическо и психическо изтощение и що е истинско другарство. Работи по 18 часа на ден, след което с колелото, което се е превърнало в част от тялото му, прелита разстояние от около 7-8 километра до местния колеж, за да посвири поне 1-2 часа на пианото и когато се прибере вкъщи… вече е време да тръгва отново на работа. Даже храненето усеща като загуба на време. За една година е свободен само два пъти – на рождения си ден и на Коледа. Толкова по въпроса за изтощението! Що се отнася до другарството, винаги ще помни как към края на първата калифорнийска година Георги му казва: Гергане, с тебе сме близки като братя и си прекарваме великолепно заедно, но ще ми бъде много мъчно, ако след някоя и друга година ти все още ще си охранител, вместо да се занимаваш с това, което е твое призвание. В резултат на този тласък, няколко месеца по-късно пазачът по неволя е приет със специалност пиано и с пълна стипендия в Държавия университет Монтклер в щата Ню Джърси. Отново ново място, нови приятели, нов живот. Прекарва там от 2003 до 2005 г. Учи при възпитаника на руската школа професор Марк Пакман. Среща настоящата си приятелка Диляна, която учи и впоследствие завършва класа по цигулка в същия университет. През втората година от престоя в Монтклер финансовото му състояние достига до ниво, при което е принуден цяла година да нощува тайно в един от офисите на университета, при това – не на легло, а върху три стола. Краят на образованието му вече се задава със страшна сила и той отново се вижда в Горна Кавачица с кривак в ръка, но научава, че неговият незабравим преподавател от Джулиард е освободен дискретно от длъжност. Приятелят на Герган – Петко Димитров – диригент във Филаделфия, и Диляна, са в основата на нелекото му и може би малко налудничаво решение да кандидатства за втори път в Джулиард, след като един път вече е изгонен от него. Въпреки непосилността на изпита, е сигурен, че ако достигне трети тур, на който е самото дирижиране, ще го приемат, тъй като усеща, че през последните пет години на чакане, в двете му ръце се е натрупала достатъчно енергия за преместване на сградата на Джулиард от Ню Йорк в Пазарджик. Приемат го и от есента започва отново. Този път всичко е различно. Преподавател му е Маестро Джеймс ДеПрийст – един от най-добрите американски диригенти, музикант със световна слава и носител на Националния медал за изкуство – най-високото държавно отличие в САЩ в областта на изкуството, отличие, което се връчва лично от президента на страната. Заниманията му с него, както и репетициите с оркестъра, са подчинени изцяло на изграждането му като музикант и диригент. Струва му се почти неестествено, че му се дава пълна свобода да изрази това, което носи в себе си. Маестро ДеПрийст е педагог, който от всички музикантски качества цени най-високо индивидуалния почерк. Заниманията му са насочени изцяло към обогатяване на арсенала на Герган като диригент, без да загуби уникалния подход и стил, който посветеният притежава, но който не всеки има силата и издръжливостта да запази през годините на академичната шлифовка. След завършването на Джулиард следват две важни професионал събития – участието му в един от най-престижните музикални фестивали в света – този в Аспен, щата Колорадо, и назначаването му като диригент на оркестъра в New York University. Изпитва върховно удоволствие от работата си с младите музиканти, които не са загубили първоначалнатасвежест на желанието си за музициране. Работи със съзнанието, че неговото професионално задължение е да поддържа и развива това желание у тях. На помощ му идват опитът и знанията, които е усвоил от майка си и баща си. Споделя, че през по-голяма част от съзнателния си живот се е старал да инвестира в едно – единствено нещо – четенето на книги. За някои от приятелите му това негово увлечение е по-скоро мания. Може и да са прави, но покрай четенето е осъзнал две неща: първото е, че не е Леонардо да Винчи, а второто – че единственият начин поне отчасти да компенсира това, което на Леонардо му е дадено свише, е усиленото и непрестанно самоусъвършенстване. А за него в по-голямата си част то означава системно и интензивно поглъщане на знания, които впоследствие да съумее да преосмисли по такъв начин, че това да доведе не просто до трупане на информация, а до цялостно израстване. Нищо, че когато пристига в Америка за пръв път, с ужас установява, че повечето от жителите є дори не подозират за съществуването на творци като Гьоте и Толстой, и нещо още по-страшно очевидно е, че никой в тази страна няма вътрешната потребност от писатели като тях (Като книжар в Калифорния, за една година не е продал нищо от любимите си класици). Казват му: Чудесно се справям с изплащането на данъците си и без Гьоте. А ти, като толкова много си прочел, какво си постигнал? Почти обезоръжаващ въпрос. Струва му се, че отговорът се крие в типичния за американеца прагматизъм. Не мога да им обясня, че има някои неща, които не водят до забогатяване, но без които не можем да съществуваме. Слънцето също не плаща данъците ни, но без него не можем. Думите: Напред! Науката е слънце, което във душите грей! за повечето средни американци са по-скоро илюзия и съвсем не верую, си мисли Герган. Другото нещо, което все още не може да възприеме тук, е отноше нието между родители и деца: Американците нямат специална дума за възпитание (Тези, които най-често стоят в българо-английския речник срещу българската дума възпитание са education, nurture и upbringing, които означават съответно обучение, грижа и отглеждане). В Америка то е базирано на чистия прагматизъм, който води до взаимоотношения между родители и деца, които на нас биха ни се сторили странни и дори неприемливи. Така например, за много от бившите ми състуденти – американци родителите са просто хора, които плащат обучението и сметките на мобилните им телефони. Именно в резултат на същите взаимоотношения Америка е страна, в която про цъфтяват старческите домове. Това са всъщност местата, в коитородителите получават своя дял от сделката, наречена възпитание. Герган е на мнение и че страната, която приютява и към която непрекъснато се стреми световната имиграция, има много положителни черти. Американецът е човек на мащабните проекти и на големите реализации, поема рискове, с които улегналият и консервативен европеец не би се нагърбил. Авантюризмът му е допринесъл за осъществяването на много повече и значително по-грандиозни планове, отколкото здравият разум е осъществил в много други страни. Янките не вярват в химери и не дават голи обещания. Лоялни са и лесно се вписват в колектив. Американецът е човек, който цени направеното от теб за него и винаги държи да отвърне с услуга. В повечето случаи той е щастлив човек и причината в голяма степен се крие в липсата на две чувства, така характерни за населяващите Източна Европа – носталгията и националния нихилизъм. От разговорите с дошли от други страни Герган е останал с впечатление, че и те като него смятат, че някак си е лесно да се живее в Америка. Това, освен всичко друго, означава, че болшинството от хората тук са дружески настроени към пришълците. Така и носталгията у истинския българин, която не умира никога, сред приятелски настроените домакини се понася по-лесно…

ПЛОВДИВСКИЯТ ГЕНИЙ

На летище Кенеди видяхме неподдаващата се на описание изящна скулптурна композиция Светлина към небето, изложена там за постоянно през 2006 г. Дело е на живеещия в Ню Йорк пловдивчанин скулптора Димитър Луканов – желан гост в най-престижните световни галерии и изложбени салони. При извайване на сякаш неръкотворната бронзова фигура – процес, продължил една година – от октомври 2004 до октомври 2005 г., е прибягнал до петхилядигодишен, отдавна забравен восъчен метод – пчелният восък се моделира като отливка за бронз, след това се стопява и изчезва. От там води и името си изчезнал восък. Така са се родили осемте големи части на композицията. Неповторим начин за създаване на уникална творба, която не може да бъде репродуцирана от никого. Сложният и деликатен дизайн създава впечатление за движение и прозрачност, макар че скулптурата е много солидна. Чрез нейния безграничен силует – като стълбище към небето, се пресъзда движението на потока от пътници, преминаващи през четвърти терминал, който притежава една от най-големите частни колекции на изкуството в Ню Йорк сити. Много по-различна от всички показани в него художествени творби, божествената фигура – изложена в центъра на най-оживената част на залата, привлича погледите на хилядите пристигащи и техните приятели. Познавам го от седемгодишен, защото е много близък роднина на жена ми. Роден е на 23 февруари 1969 г. в семейство на лекари, които са големи ценители на изкуството. Сестра му е музикантка. Като изключително надарено дете, през 1982 г. Митко председателстваше Световния детски парламент, под патронажа на Николай Рьорих, участва и в международната асамблея Знаме на мира в София, където имаше възможността да общува с личности като Хенри Муур. Учи в Пловдивското художествено училище. Работи известно време в леярна за бронз в столицата и учи два семестъра в Художествената академия. През 1991 г. замина за Париж, където с пълна стипендия бе приет в Ecole Parsons ђ Paris. След четири успешни семестъра продължи да учи във филиала му в Ню Йорк, където беше отличник и получи степен бакалавър на изящните изкуства. През 1995 вече бе в Мейн – в училището по изкуство и скулптура. След две години – в Колумбийския университет в Ню Йорк, стана магистър на изящте изкуства. Стипендиант на фондация Кирил и Методий (от 1991 до 1994 г.) и на Отворено общество (от 1991 до 1995 г.). От 1991 до 1997 г. го спонсорира семейство Дейвид Уейл. Спечели Парсън конкурс през 1994 г., Skowhegan стипендия през 1995 г. и Медал за скулптура на фондация Себастиян през 2001 г. Три години преди това бе обявен за почетен жител на Ню Йорк Колидж за скулптура, а от 2001 г. е почетен гражданин на Isla Mujeres Mexico. В списъка е на първите сто бивши възпитаници на Ecole Parsons ђ Paris в Ню Йорк. Невъзможно е да се изброят многобройните му изяви през последните няколко години. Непрекъснато пътува в различни точки на света, където се излагат творбите му: Пловдив, Ню Йорк, Скулптурен парк Найхайм – Германия (1998), Галерия Хопкинс – Париж (2002), Скулптура и принт – Вашингтон DC (2003), Holy Hunt – Маями (2004), Hodgelle galleri – Сарасота (2005), Niba Home – Маями (2006), Джордж дьо Барта Файн арт – Москва-Женева (2006), Мезон дарт – ШанхайМонако (2006), Мексико, Милано, Чикаго, Санто Доминго, Каза да Кампо, Бикан и още много други градове и страни. Всяка година идва в България – за да се види с близките си, но и да твори. При последната ни среща сподели, че през тази година му е предоставено сериозно поле за изява в Русия и Китай-страни, в които неговите творби се ценят много. Родопа планина, в чиито пазви получава вдъхновение и енергия за реализация на гениалните си проекти, е едно от любимите му места.

Щастливи сме, че познаваме това семейство. Какви препятствия е трябвало да преодолява докторът – на възрастта, на която у нас хората се настройват за пенсиониране! За да се възползва от предоставената му свобода на човек и лекар. На ти е с възможностите си. Знае цената на вложения труд. Затова – при новите условия, семейството му стъпва здраво на краката си и стават – то си личи, състоятелни хора. Чудесни професионалисти – всеки в своята област. Музиката, театърът, живописта, поезията, книгите, са тяхно хоби. В богатия им, подреден с голям вкус дом, има разнообразна колекция от произведения на изкуството, но д-р Донев цени най-много подарената им от българска художничка картина с изображение на стара къща с чардак, защото му напомня бащината. Доскоро негови любими занимания са били плуването и градинарството – доказват го снажната фигура и моравата, алпинеумът, розариумът и цветята в двора. Освен интелигентността и деликатността, Поли е наследила от майка си кулинарните способности. Тъй като поради напредналата възраст двамата имат здравословни проблеми, дъщерите им са наели болногледачи, но и двете полагат ежедневни грижи за тях. Стараят се нищо да не им липсва, въпреки че те самите са ангажирани много. Рядко ходят в България, защото тези уважаващи себе си хора, са є обидени, но ние знаем, че много я обичат. Затова настоятелно ги поканихме да ни гостуват следващото лято.

ПОСЛАНИЧКАТА НИ ОТ НЮ РОШЕЛ

Така нарече д-р Иван Донев Стефка Евстатиева, с която живеят в съседство от дълги години. Когато се видяхме с нея предишния път след травма и две сложни операции, беше напълняла, а сега – подмладена, прибрала небрежно с красива шнола къдриците на разкошната си гарвановочерна коса, облечена спортно, доказва, че закачката за взаимовръзката глас – килограми при оперните певици, е оборима. С живи очи, усмихната, приветлива и енергична. Сигурно е суетна, но не є личи – държи се естествено, сякаш не е световноизвестната оперна дива…

Живяла е до осемнадесетгодишна в Силистра, но е родена в Русе… непредвидено. Навремето там се е провеждал традиционен пролетен събор на крайдунавските градове. Баща є Евстати Недев пеел в Силистренския хор, който е трябвало да изнесе концерт в началото на май. Бременната му съпруга Мария, русенка, пожелала да го придружи, но по пътя получила контракции и родила преждевременно на седми май Стефка в тамошната болница. На същия събор, но в Силистра, по-късно надарената дъщеря ще спечели, като солистка на хор “Седянка”, първата си награда – с песента на Александър Райчев “Мирно небе”. Баба є се притеснявала много за осмачето, но когато бебето поотраснало, казала: Недоносена била. Я гледай какви джонгали (крачища) има. А може и да я е благословила да обходи с тях света…Родителите на баща є – зъболекари, били толкова активни в самодейността, че през свободното си от работа време предоставяли за репетиции частния си кабинет. А красивият баритон на дядото по майчина линия (бил е свещеник) предизвиквал възхищението и на млади, и на стари. Зъботехникът Евстати Недев е свирел на няколко духови инструмента и на виола в симфоничния оркестър, а двамата с жена му са участвали в хор Седянка и в самодейната оперета, в чийто спектакъл Юла Мария е пяла в напреднала бременност, затова умували дали да не кръстят първородната си дъщеря Юла. Когато една вечер Мария, Евстати и Стефка се връщали от кино, техен съсед, като чул как петгодишното момиче тананика безпогрешно мелодия от току-що видян филм за виенски композитори, възкликнал възхитено: Това дете има изключителен слух и добавил, че трябва непременно да є купят музикален инструмент. Родителите є били на същото мнение, но се питали какъв да изберат. Непрекъснато говорела за това и Стефка. Първо мислели за пиано, но след известно колебание се ориентирали към цигулката. Начинаещата музикантка обаче бързо се нарадвала на подаръка и преполовила лъка на нежния инструмент върху главата на малкото си братче. Баща є я наказал, като є забранил да го нарича татко. Постъпила в гимназията. Родителите є били изправени отново пред дилемата за инструмента притеснявали се да не би флейтата да развие прекаленомного гръдния кош на иначе слабичкото момиче и затова избрали контрабаса. Скоро я включили в ученическия симфоничен оркестър, а по-късно и в оркестъра за възрастни, чийто диригент… едновременно въртял палката и пеел. Талантливата девойка завършва гимназия в Силистра, след което бакалавърска и магистърска степен в Софийската музикална академия. Нейна учителка е професор Елена Киселова. От 1971 до 1980 г. изпълнява водещи сопрано роли в Русенската, след което постъпва в Националната опера. Специализира във Виенската Щаатсопера, в класа на Хер Шерлих. Същевременно пее във всички първостепенни оперни театри в Европа и Америка. На Петия национален конкурс Пьотър Илич Чайковски в Москва печели второ място (първо не е присъдено). Получава приза на журито. Следват ги първата и специалната награда на журито на конкурса на Белгийското радио и телевизия, голямата награда и специалната на журито – Златен пръстен на Шестия международен конкурс за млади оперни певци – София, наградата Джовани Занатело – за най-добър изпълнител на годината в Арена ди Верона и още много други. Репертоарът є е изключително богат: роли в опери на Верди: Трубадур, Бал с маски, Дон Карлос, Аида, Симоне Боканегра, Отело, Реквием…, Пучини: Бохеми, Тоска, Мадам Бътерфлай…, Каталани, Маскани, Моцарт, Росини, Перголези, Респини, Римски Корсаков, Чайковски, Бородин… Безброй са сцените, на които звучи нейният глас: Метрополитън, Миланската Скала, Ковънт Гардън, Парижката Гранд Опера, Виенската Щаатсопера, Арена ди Верона, Дойче опера – Берлин, Театро Колон в Буенос Айрес и в други градове: Торонто, Монреал, Флоренция, Хамбург, Мюнхен, Бон, Франкфурт, Парма, Торино, Рим, Триест, Филаделфия, Далас, Маями, Сан Франциско… Беше в много близки отношения с непрежалимата Гена Димитрова. Приятелство я свързва с Христина Ангелакова, Мари Крикорян и много други. Следи отблизо изявите на българските си колеги в Ню Йорк – на Орлин Атанасов – във Вердиевия Реквием, дебюта на Дарина Такова във Фауст, на Красимира Стоянова в Турандот, Палячо и Травиата в Метрополитън, изпълненията на Александрина Пендачанска в Ермионе и Ла Донна дел Лаго Сити опера… Сътрудничи активно на фондация Кирил и Методий, член е на Националната оперна асоциация и на Националната асоциация на учителите по музика, води майсторски класове в София, Варна, Бургас и Ню Йорк, журира в I, II и III международен конкурс Мариан Андерсен в Мерилендския университет, в Пловдив, работи като вокален педагог с титлата Artist in sidence в Дайтона Бийч в Бетун Кукман Колидж – Флорида и на други места. Отново гостува на Аполония миналата година. Не съм в състояние да изброя ангажиментите є – важни и значими, защото са много, но за последно ще се спра на още един – активното є участие в дейността на Културния център към нашето консулство в Ню Йорк. Наред със Стефка и бившия посланик на САЩ в София Сол Полански, в борда на съветниците и в изпълнителния борд участват известната пианистка и педагожка Павлина Доковска, с която са незаменим тандем, и още двадесетина изявени личности. Оформлението на брошурите, които се разпространяват, са дело на Стефкината дъщеря. С голям интерес беше посрещнат Българският филмов фестивал, проведен от 30 март до 28 април. Наред с премиерния Маймуни през зимата на Милена Андонова, бяха показани още осем игрални и две документални творби, с участието на актьори като Асен Блатечки, Филип Трифонов, Стефан Мавродиев, Васил Михайлов, Велко Кънев, Христо Гърбов, Иван Иванов, Весела Казакова, Деян Донков… Чрез вплитане на редки архивни снимки, субтитри и откровени интервюта с бивши филмови дейци, във филма Бинка: история за тишината режисьорката Елка Николова представи неподражаемата Бинка Желязкова, чиято класическа творба А бяхме млади, създадена през далечната 1961, е в постоянната колекция на Музея на модерното изкуство (МоМа). Изключително богати бяха българските концертни вечери, които тази година стартираха в Карнеги Хол и включваха голямо разнообразие от жанрове – от класическа музика до джаз. Десет концерта по един всеки месец: струнен квартет, камерна музика с пиано, вечер на джаза, ансамблови варианти, вечер на пианофантазиите, цигулков рецитал, вечер на ударните инструменти, Шубертиада (пиано, цигулка, чело, баритон), вечер с пианиста и композитора Филип Павлов. В Артистичното пространство на изложбения салон The curb излагат творби трима американци и двама българи: Илиян Иванов и Ина Тумова. Пространство, отличаващо се с разнообразие на стилове и теми, със силно подчертан индивидуален почерк, с динамична и абстрактна палитра, стигаща отвъд границите на традиционните идеи. Стефка се гордее много с детския хор Гергана и училището към него. Децата изпълняват популярни и обичани български патриотични песни: Високи сини планини, Татковина, Облаче ле бяло, Върви, народе, възродени… Годишно изнасят няколко концерта: за Коледа, пролетни, посветени на 1 март, 3 март, 8 март и годишен – за 24 май, с връчване на дипломи. Грижат се за популяризиране на българските традиции и обичаи: коледуване, сурвакане, закичване с мартеници. Хорът е инициатор на пътуващия Фън (весел, забавен) рейс. На 24 май пяха в сградата на Обединените нации. Интересни са и вечерите на младите таланти. Домът на Стефка е все така гостоприемен и уютен. Едно от заниманията на дъщеря є, която е завършила дизайн в Роуд Айланд, е бродирането на оригинални рисунки върху различни материи. Увлича се и по фотографията. От всичко най-много обича да ходи в България и в любимия є Русе. Главата на семейството се занимава със строителство. Реализира смели проекти и в България, но засега се въздържа да ги коментира. По-рано имаха куче, а сега – две красиви котки, едната от които се казва Църна Маца.

ЧУДОТВОРЕЦЪТ КРИСТО

При една от последните ни разходки в Сохо, нашумял скулптор на гигантски вратовръзки, роден в Италия, след като разбра, че сме българи, каза, че се познава лично с Кристо (Христо Явашев) – едно от най-популярните имена в Ню Йорк. Брат му е Анани Явашев известен като един от най-талантливите ни филмови актьори, играл дълги години в трупата на Младежкия театър. Христо Явашев е роден на 13 юни 1935 г. в Габрово. На същия този ден и година в Казабланка, в семейството на военен офицер, се ражда бъдещата му съпруга – французойката Жан-Клод. Баща му Владимир е собственик на химическа фабрика, а майка му – Цвета Димитрова, до омъжването є през 1935 г., е главен секретар на Софийската художествена академия (Дядото на Христо по майчина линия – известен търговец в Солун, е убит от турците. Семейството не може да търпи издевателствата им и е принудено да напусне Солунска Македония. На седем години Цвета пристига в София – с майка си и със своите сестри и брат). По време на национализацията в България съпругът є е обявен за враг на народа, фабриката му е отнета и е изпратен в затвора. По природа Христо е бил тих, свит, лесно уязвим младеж, който се е срамувал от момичетата. Любимец на майката. На шестгодишна възраст започва да рисува портрети. Първият му модел е жена без ръце, която плете с краката си. От 1953 до 1956 г. талантливият българин учи в Художествената академия в София. Но въпреки че като малък заявява на майка си, че никога няма да се разделят, напуска страната, защото не може да се примири със сталинисткия комунистически режим, според по-късните му признания. Мечтата му е да стигне до Париж. Затова решава да тръгне на запад – по време на Унгарските събития заминава за Прага, в която вижда за пръв път оригинални творби на известните Матис, Пикасо, Клий, Кандински и други. Следващата му спирка е Виена, където учи – с помощта на приятел на баща си, в Академията за изящни изкуства, но само един семестър, защото заминава за Женева, където за да преживява, рисува портрети на дами от висшето общество. Заминава за Париж. В началото го мъчи носталгията по родния дом в Габрово. През 1958 г. среща Жан – Клод, а след две години се ражда синът им Сирил. През 1961 г. вече е факт реализацията на първия им проект за опаковане на обществена сграда. След една година създават стена от празни варели, наречена Желязната завеса, с която блокиратулица Висконти в Париж. През 1964 г. стават постоянни жители на Ню Йорк. След пет години опаковат един етаж и стълбището в Музея за съвременно изкуство в Чикаго, през 1970 г. – паметниците на Виторио Емануеле и на Леонардо да Винчи в Милано. През 1974 г. създават Опакована та римска стена – Виа Венето и Вила Боргезе в Рим. Същата година разпростират 14 хиляди квадратни метра веещо се полипропиленово платно над океана в Ню Порт Роуд Айланд. През 1980 г. започват работа по проекта The Gates – за опаковане на Сентръл парк, осъществен успешно няколко години по-късно. Много впечатляващ е проектът Чадърите (The Umbrellas), реализиран в Япония и САЩ. Използвани са 1340 сини чадъра за Япония и 1760 жълти за Калифорния. Всеки от тях е висок 6 метра, а диаметърът му е 8,6 метра. Внушително е опаковането на Райхстага (1971-1995 г.), за което е използван 100 хиляди квадратни метра полипропиленов материал, 15 600 метра въжета и 200 тона стомана. През годините изключително амбициозните творци са опаковали още десетки световноизвестни музеи и сгради в Европа, САЩ, Япония, Австрия и други страни. Много листове трябва да се изпишат, само за да се изреди сътвореното от тях. Навсякъде ги ценят. Заради уникалността им…

Картата с отбелязаните осем ценни тракийски археологически находки в Северна България, пет – по Черноморието и единадесет в Стара планина (Balkan Mountains), Средна гора, Странджа и Южна България, е повод да разкажем на нашите приятели за историческите паметници и днешните забележителности на някои от посочените селища, за реките (Отбелязана е само Дунав), за манастирите и курортите ни. И разбира се, да ги поканим да дойдат да ги видят.

НА 24 МАЙ В ЛИНКЪЛН ЦЕНТЪР

Там с петима наши нюйоркски приятели решихме да отбележим празника. След като си го честитихме с близките, приятелите и колегите в България – по телефона и с имейли, по предварително уточнената програма посетихме библиотеката, където подаряваха книги с рекламна цел. Бяхме на две матинета – в Метрополитън опера и Сити балет. Вечерта слушахме известна джазова формация, а преди това неочаквано попаднахме на богата мултимедийна изложба за нюйоркския период от живота на Артуро Тосканини (Не е за вярване, но при влизането ни прозвуча хорово изпълнение на Интернационала________).

Запазените документи, снимки, записи и филми за него са достатъчни да се разкрие още един филиал на библиотеката… Една от инициаторките да се срещнем на това място е колежка на жена ми от училище Vanguard. Баща є е бил 25 години диригент в Метрополитън, а майка є – известна художничка. Евлин е идвала веднъж в България и говори със симпатия за нея. Играе български народни танци. С нас е и нейната учителка Катрин Спрингър, която ни изненада с добро владеене на родния ни език. Завършила е изкуствоведство и е работила 13 години в Метрополитън музей, където през 1977 г. е експонирано Панагюрското златно съкровище. На откриването на изложбата, която по-късно пътува за Бостън, присъстват Людмила Живкова и група археолози. Канят нюйоркчанката да посети България – държавата, за която дотогава знае само, че… се намира зад желязната завеса. След една година Кати посещава за пръв път малкото място с многото хубост. Отива на гости на свои колеги във Варна, които я завеждат на фолклорен концерт, а като се връща у дома, слуша български народни песни, изпълнени от група американки. Тези две събития променят изцяло по-нататъшния є живот. Започва да изучава богатството на българското народно творчество, историята и традициите му, проучва фолклорните области, слуша записи на известни изпълнители и състави. Когато е по работа във Вашингтон, студент на име Иван споделя, че на младини баба му е била голяма танцьорка.

Дава є нейния телефон в Дивотино и Катрин се обажда, за да разпита жената надълго и нашироко за тънкостите на шопското хоро… Ръководителка на нюйоркска група за български фолклор я кани за помощничка. С нея посещава отново България, където прекарва няколко седмици. С автобус и влак пътуват до морето, София, Пловдив, Асеновград, Велико Търново, Габрово, Плевен, Русе, Силистра… Отиват дори в пазарджишкото село Костандово, за което си спомня, че след концерта на тамошната вокална група, са ги почерпили няколко дринка с мъжката напитка облак (мастика с мента)… Връща се пълна с впечатления. С пет момичета основават женската танцова група Босилек, чийто първи ръководител е живеещата в Ню Йорк Лиляна Тодорова. След като се свързва с ректорана Пловдивската музикална академия, и по негова препоръка през 1980-1981 г. Завършва шестмесечен курс в Центъра за художествена самодейност, тя става хореограф на групата. Известният кавалджия Любен Досев аранжира музиката, а българин, който свири на акордеон, е корепетитор. Трите комплекта прекрасни нашенски носии са подарък от Комитета за българите в чужбина. Участват в много семинари и фестивали. Изнасят няколко пъти програми в София, Бургас, Банско, Широка лъка, Котел, Рожен, Илинден, Предела и на други места. Имат участия по телевизията. Репетициите им са всеки четвъртък, а в петък се събират на българско кафе, на което канят запалени почитатели на фолклора. През лятото организират двуседмичен лагер семинар в Калифорния. На събор в Копривщица се запознават с родената през 1961 г. хореографка Илиана Божанова, която от петнадесетгодишна е играла в пловдивския ансамбъл Ръченица – известен не само у нас, но и в Гърция, Сърбия, Полша, Белгия, Португалия, Франция, Италия, Холандия и Русия. На двадесет години тя вече е хореограф на два детски ансамбъла – Радост в Йоаким Груево и Роза Димитрова в дома за сираци – Пловдив. От 2004 г. е ръководител и хореограф на осемдесетчленния ансамбъл Войводинци. По молба на Кати, от 1995 г. Илиана разработва десет хореографии за Босилек, използвайки фолклорни и ритуални елементи от всички краища на България: Еньовден, Пиринска милувка, Бабини унуки, Хайде булки на пазар, Шопски танц, Варненски танц, Пеперуда в Добруджа… Освен в Ню Йорк, тя е известнен учител по български народни танци във Вашингтон, Мериленд, Масачузетс, Кънектикът, Охайо, Калифорния, Орегон, Юта, Ню Мексико, Пенсилвания и Върмонт. През 2004 г. – в единствения в Амстердам международен професионален театър за фолклорни танци, създава българска танцова група. Провежда семинари в Норвегия, Израел, Япония, Индонезия, Тайван и Хон Конг. През юли – август e в България ще ръководи курс за чужденци. Поканени са Катрин и нейните танцьорки, които ще имат и турне. В Hungarian House ние също имахме възможност да присъстваме на загряването и на семинара с Илиана Божанова, а също и на партито – с нея и със състава Люти чушки, който, в унисон с името си, поднесе темпераментна българска фолклорна музика – буйна, лирична, весела, завладяваща. Изпълнявана на традиционни български инструменти, пренесе присъстващите в миналото – с ритми, непознати за западната музика. Групата, която съществува от 1997 г., е съставена от професионални музиканти от България и от американци – от Балтимор и Вашингтон: Лен Нюман – тамбура, Цвети Вайнер – вокал, Валери Георгиев – кавал, Варол Саатциоглу – гайда и Лари Вайнер – тъпан.

Благодарение на Кати, присъствахме и наблаготворителното парти, организирано от семейство Колеви и приятели. Поводът бе представянето на самобитната група музиканти, с която Николай и Донка Колеви (вокали) са се изявявали преди да се преселят в САЩ: Николай Колев – гъдулка, Иван Милев – акордеон и Ивайло Кучев – тъпан. Към тях се присъединиха Златни устни – международноизвестна дванадесетчленна група от американски изпълнители на традиционна музика от Балканите – сръбска, македонска, българска и ромска. Те са домакините на ежегодния Нюйоркски фестивал за балканска музика. Казаха ни, че залите, в които се изявяват – от шест вечерта и през целите нощи, са претъпкани с българи. Сред най-известните участници е Юри Юнаков – един от виртуозите на българската и ромска сватбена музика – смесица от фолк и джаз, със зигзаговидни мелодии, бързо темпо и наелектризираща интерпретация. При редставянето му водещият каза за него, че в България свири пред тълпи от над 10 000 въодушевени фенове.

Доцент доктор Радослав Радев

Владимир Зарев

И му се доверих да ме поведе към този негов Друг свят. Има и друга причина да се събуди интересът на читателя .Книгата Филип Геров носи много дълго в душата си.За десет години всеки спомен е премислен, всяко чувство -избистрено,всеки образ – претеглен на везните на чувствителната му натура. Пред нас е едно десетгодишно платно,върху което не са избледнели цветовете на непосредствеността, но върху което са щрихите на съизмерването и мъдрото,успокоено виждане от дистанцията на времето.

В тези пътни бележки авторът е с много дискретно присъствие .Полага върху платното си форми, цветове, звуци и само за да отговори на читателското любопитство,вгражда ненатрапчиво своето емоционално пристрастие. Тук е закачливо усмихнат – „ Много добре знаят американците как се разпуска в неделя.Толкова са освободени!Отдавна са разбрали ,че шоуто не е само на Бродуей…” А на следващата страница вече звучи добродушната ирония в коментара на забавните предавания по телевизията : „Вълнуват се хората….” Трябва да призная ,че това безспорно е достойнство на книгата- премерен тон на cподелянето.Читателят не е слепият,който вижда с очите на Филип Геров,а е напълно свободен в емоционалното си съпреживяване.Авторът понякога надниква иззад някой ъгъл и с усмивка ни подканвада го последваме,но “внимателно с погледите и жестовете”!И ние пак го търсим, догонваме, защото се боим да останем сами с впечатленията си от този зашеметяващ с размерите си свят.И така прочитът на цялата книга става урок по прохождане в усвояването на новата реалност.Това не е книга ,която се чете на един дъх.В пътеписа са положени много факти – исторически, статистически,географски. Те провокират въображението и въпреки че е много богат снимковият матертиал, е нужно да спреш , да поемеш въздух и да сглобиш пъзела на онова великолепие, което впечатлява пишещия .

Цифри,проценти,имена допълват лично преживяното и така превръщат „Щрихи от Ню Йорк” в документално четиво, в което няма игра на думи. „Градът на ябълката” възкръсва с обаянието на катедралата Сейнт Патрик,с най- интересните лица на Бродуейското шоу,с внушителната корона на Крайслер Билдинг и Сентръл парк. Да не забравяме ,че нашият водач е филолог- човек със сетива за силата на словото и изкуството!Ето защо ще ни спре на Литературната алея,в училището Вангард ,в музея Гугенхайм, в музея на модерното изкуство/Мо Ма / и в галериите в Манхатън .И в цялата тази обиколка неизбежно е потърсен и открит образът на човека.

Историята на Флоренц Зигфелд – бащата на шоумюзикъла, разкрива драмата на таланта- ценител на женската красота. Гласът на 20 век- Мериан Андерсон- пътува към световните сцени в битка с расовата дискриминация от 20-тте години на миналия век.А откривателят на борсовите игри Джеси Ливермор вижда своя следващ ход в невероятни знамения- лентата от шапката на приятеля му подсказва например включването на Америка в Първата световна война.Откривам страници и за един от любимите ми творци- Кърт Вонегът и за неизтощимото му чувство за хумор.

Пътешествиникът е избрал от всички легендарни имена онези, които не само впечатляват, но и респектират. Точно те карат Филип Геров да напусне своята роля на пътуващ съзерцател и да се превърне в полемист. Телевизионното шоу на Летерман провокира у автора съизмерването с Албена Булева и Слави Трифонов и зазвучават както критични, така и горди нотки в речта на интелигента, който оценява вписването на малка България в световните културни тенденции. „Нашият Летерман”-така е определен Слави, защата „е българин, откъдето и да го погледнеш”. Така в една книга за Америка прозвучава тезата, че националната идея създава достойната личност в настоящето на България.Има и още едно лице на твореца в това четиво.То се разкрива в преживяването на делника и празника, в отварянето на родовия свят и личното битие за контактите с другия , различния свят.Тук искам да цитирам самия Филип Геров: „Има неща , които съм ги търсил!” Истината за Америка е между великолепието на един богат свят и епосредствеността на един молитвен жест около коледната трапеза. Разбираме истината,че американците нямат точна дума за възпитание, но всички институции възпитават самочуствие и оптимизъм у децата и те преодоляват по-леко несполуките в живота си.Щрихите на нашия пътешественик създават такава картина на днешна Америка, която не сме познали в нито един филм или репортаж. Читателят не може да не му се довери, защото никъде пътеписът не звучи като ода за Новия свят. Има изложения за всички проблеми на обществото тук отмирането на средната класа, липсата на политическа активност, тълпите социално безполезни емигранти и много други непознати за нашия малък свят.

Специално място в представянето на книгата трябва да има финалната част, посветена на българите в Ню Иорк.Хрумването за създаването на такова изложение в пътеписа намирам за отлично.Приятно е да разбереш, че българинът не се бои от различността на света, ценен е и уважаван като професионалист и пренася националните ни традиции в далечна Америка.Представянето на Асен Дойкин, Герган Цанов, Димитър Луканов и Стефка Евстатиева е създадено с нескрита гордост от високите постижения на творците и от запазената духовна благост в общуването.Не исках да сравнявам книгата с каквото и да било друго, написано за пътуването към Новия свят. Но не мога да избягам от мислите, които сами се роят при прочита на някои събития в тези пътни бележки .И изпитвам духовна радост и удовлетворение от наложилите се съпоставки с пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад”. 110 години ни делят отвремето, на пътуването на нашия класик през океана.Митничарят обаче днес знае за България и е точен в употребата на българските думи.

Алеко се диви на небостъргачите ,а нашият автор се впечатлява от дворчетата с чимшири, овошки, домати, зеле, мушкато и кучедца.В парка Алеко е стъписай от студенината на чужденците , а Филип открива дядото, който на български вика своя внук : „чекай, чекай”.С подозрението, че му се подиграват ,Алеко приема чашата с лед преди обяд, а за Филип тя е част от. богатата екзотичност на трапезата в „Беко”-Манхатън.Ниагара оживява с поетичния възторг на Алеко в „До Чикаго и назад”, а за твореца Филип Ниагара е история и една песен-вричане..Алеко затаява дъх пред научно- техническия прогрес, а нашият пътешественик иска да пише за системата на образование, за американския дом, за спечелената битка с графитите.

Алеко се срамува от Айвазян и Бай Ганьо, а Филип не пести словата на обич и гордост за нашите сънародници: „трябва да се научим и ние като американците, вместо да завиждаме, да ценим таланта , всеотдайността и приноса на хората, които с изявите си ни напомнят, че сме кадърен народ, но с неоправдано ниско самочувствие и че трябва да се коригираме.Единственото ,което изглежда сближава вековете ,е оценката на политическия живот.Различни са мотивите ,но и двамата автори не са респектирани от неговата организация.Светът обаче е променен, българинът е променен и всичко е с „нова кройка!”И за мене е удоволствие да разбера , че границите не са проблемът на нашия свят.Специално искам да обърна вниманието на нашите гости върху външния вид на книгата.Красотата е наслада за очите, но и за духа.Идеите за оформлението придават много представителен облик на четивото.Заслугата не е само на автора, но и на професионалистите от печатна база „Белопринт”, където вдъхновеният текст на господин Геров добива нов живот в тази прекрасна форма. Време е да завърша изложението си, не успях да кажа голяма част от онова , което ме провокира в прочетеното.Но така е по-добре.Всеки един от Вас, скъпи приятели, ще създаде своя образ на Ню Йорк от пътеписа на господин Геров.Искам да благодаря на моя колега за тази книжка. Споделянето е творчески акт, чрез който ние ставаме съпреживяващи света.И сред толкова осъзнати различия, сред толкова страх и отчужденост, това споделено слово е път , отваряне на сетивата, докосване, от което имаме нужда.Благодаря!

Очаквам да ни изненада и с една нова книга, в която богатите му впечатления ще дадат живот на сюжети с художествен характер .И ако това се случи, ние отново ще сме тук, за да споделим с него своята радост.На автора желая успех, а на вас, прятели, приятни мигове с „Щрихи от Ню Йорк” и до нови срещи!

Диана Стоева