Categorized | От книгата

България и българите в Ню Йорк

В най-гледаното време излъчват близо половинчасово телевизион но предаване, в което се говори със симпатия за България. Започва с представяне на София и Бойко Борисов – като успешен кмет и бъдещ министър-председател. Добре позира човекът, но какво символизира пистолетът върху бюрото му, така и не става ясно. Много ни защитава американката за АЕЦ. На добър английски нашият енергетик в Козлодуй обаче набляга най-вече на негативното. След това показват храм-паметника Александър Невски, джамията във велинградската Света Петка и молещите се в нея българомохамедани (Журналистката ги нарича помаци – сигурно някой умникгюро є е казал, че така е правилно). Кметът – млад и елегантен, говори нахакано и убедително за религиозната и етническа търпимост у нас. Няколко жители на селото – мъже и жени, споделят без запъване мнението си относно влизането ни в Европейския съюз. За последно от Родопите показват една забулена баба, която вади с мотиката картофи от земята…

Ето я и Евгения Живкова, представена като внучка на Тодор Живков и като една от най-успешните ни модни дизайнерки. Илюстрират го с последното ревю на Женя стил, на което манекенките и техните тоалети изглеждат перфектно. По отношение на модата у нас американската гостенка е на мнение, че е оригинална – почти не се влияе от чуждите образци. Накрая с усмивка споделя, че българките са много елегантни. Отново след известно време – по друг канал показват интелигентните физиономии на двама наши дърворезбари, чиито имена се появяват на екрана. Причината – за оформлението на сграда на Уол Стрийт майсторят красиви матрици от гипс по техен проект. Единият използва краткото телевизионно време, за да каже на приличен английски похвални думи за традициите на този занаят у нас.

* * * * *

Директно от Чикаго излъчват състезанието Ice wars – USA versus the world (Война на леда – САЩ срещу света). Първата кънкьорка, която виждаме, привлича вниманието ни със своята грациозност и с непогрешимите си аксели. Сюрпризира ни името, изписано на екрана Анджела Никодинов (Навярно Никодимова). Коментаторът потвърждава предположението ни – от България е. Показват нейния съпруг треньора Иван Диневи техния малък син, възседнал раменете на баща си. Отбелязват, че Анджела днес отново е на леда, след двегодишно прекъсване-заради тежки травми след втомобилна катастрофа. Синеоката блондинка дава кратко интервю. Вероятно от дълго време живее в САЩ – английският є е безупречен. Вълнува се много, България и българите в Ню Йорк защото е решила да посвети своето участие на починалата си майка. Изявата є е перфектна. Няма по-добра от българката тази вечер…

* * * * *

На 2 януари някои нюйоркски ежедневници съобщават накратко следното: България и Румъния – две бивши комунистически страни, от един от най-бедните краища на Европа, се присъединиха към Европейския съюз вчера, за да увеличат членовете му до 27. В България химните на страната и на съюза бяха изпълнени от голям военен оркестър. Офицери вдигнаха двата флага пред църквата Света София, чиито древни основи датират от шести век. Това е ден на историческа праведливост, защото ние, българите, отдавна се чувстваме европейци по дух и идентичност, каза президентът Георги Първанов пред присъстващите на церемонията две хиляди души; България и Румъния се присъединиха официално в полунощ с възторжени тържества в двете столици – София и Букурещ, завършили с илюминации и фойерверки. В тях участваха стотици хора, празнуващи Нова година. Всеки шест месеца новите членки трябва да докладват на съюза за реформите най-вече за премахване на корупцията и за промените в правната система, защото в противен случай рискуват да изгубят голяма част от икономическата помощ.

Ние също знаем, че нямаме друг избор. И че не сме като западняците, чиито родители от малки им казват отпусни се, за разлика от нашите, които обичат да повтарят: Стегни се, стегни се! Трябва да успеем!

* * * * *

На 3 март тази година, на брега на Ийст Ривър, станали прави, сто души пяха развълнувани нашия химн… в единствения в Ню Йорк ресторант Булгара. Намира се немного далече от жилището ни на 37 авеню и 11 улица. Неговите стопани Наталия и Егор Стоянови, емигрирали от България в САЩ със зелени карти преди десет години, сега са малко над тридесетте. У нас също са имали ресторант. Кътали са, както казва Наталия, каквото могат за тукашния и преди близо три години са го открили. Обстановката е изцяло българска. На входа се вее голям трикольор, който се забелязва доста отдалече. При влизането се вижда кът на Левски – с портрет и истински ямурлук. Изложили са, без да прекаляват, различни носии и битови предмети, а масите са с червени покривки с шевици. Чиниите и гювечетата също са емблематични. Донесли са и здравец. Чистотата е на почит. Менюто е като в българска механа – с десетина вкусни предястия (като не са забравени кьопоолуто и лютите чушки), още толкова салати, 4-5 вегетариански (вкусен миш-маш, сготвени по наши рецепти сирена и кашкавал) и 11-12 уханни ястия на грил. През деня – от 11 до 16 часа, се сервират 9 български специалитета. Между оригиналните десерти почетно място заемат баклавата, толумбите и сутляшът. Предлагат се разнообразни видове родни вина, ракии и коняци. Нашенците водят в заведението и свои американски приятели, някои от които са имали възможността да опитат кухнята ни на място, поради което с удоволствие се отзовават на поканите. И едните, и другите, въпреки че има богат избор,

налитат най-вече на шопската салата и мешаната скара. Празничният календар се следи много стриктно – на Бъдни вечер има постни сарми и питки с късмети, Трифон Зарезан също се отбелязва подобаващо, на Гергьовден се пече агнешко, честват се останалите именни дни. Организират се семейни тържества, сватби и детски партита. Приемат се 4-5 български телевизионни програми. На сцената, чийто декор се вписва много добре в цялостната обстановка, са се изявявали Йорданка Христова, Силвия Кацарова и други естрадни певци. Има желание да се канят още известни имена, но в повечето случаи звездите заявяват, че ще се качат в самолета само ако пеят в големи зали, което е неизпълнимо. Най обичат да идват тук фолкизпълнителите Мая и Магапаса, Таня Боева, Валя, Есил Дюран, Анелия, Кали и други. Стоянови им организират турнета в десетина големи града като Лас Вегас, Сиатъл, Лос Анджелис и Чикаго. Освен Теодора, на 3 март 16 студентки от Кънектикът пяха български и славянски песни. Младите американки са обещали да дойдат и на други тържества.

ДЕЛАТА НА БЪЛГАРИТЕ В НЮ ЙОРК СА КОЛОРИТЕН ЩРИХ ОТ НЕГОВИЯ ПОРТРЕТ

Явно, че на Уол Стрийт работят немалко наши съотечественици, щом само ние познаваме трима от тях. Наблизо до нас на 43 ули ца, живее семейство Дерменджиеви. И двамата са родени в Пещера Атанас работи в строителството, а Мария – бивша ученичка на жена ми – на Уол Стрийт. Като малка е играла художествена гимнастика при майката на Диляна Георгиева – Виолета, но на първо място е поставяла математиката, литературата и английския. Като ученичка в езиковата гимназия в Пазарджик се отличава с упорит характер, бърз и услужлив ум. Запомня английските думи само с едно виждане. Не случайно още в десети клас отива за шест месеца в Ню Хемпшир, САЩ – като стипендиантка на Отворено общество – след отлично представяне на конкурса, на който се явяват десетки като нея. Когато е там, я канят на презентация на учебни заведения и най-много є допада офертата на колеж във Флорида. След като завършва през 1996 г. гимназия у нас с отличие, кандидатства само в него и през четирите години обучение е една от най-изявените му възпитанички. Овладява изключително успешно тънкостите на три специалности: бизнес мениджмънт, икономика, международен бизнес и вече осма година се занимава с прогнозиране на финансовия риск. И чувства, че си тежи на мястото. Има достъп до разностранна квалифицирана информация, освен с американци, работи с колеги от Индия, Израел и други страни, контактува с клиенти от цял свят. Помагат є услужливата памет, анализаторските качества, предвидливостта, находчивостта, точността и отговорността. Казано накратко: всеотдайна и дисциплинирана работохоличка (Преди време споделила с шефа си, че не се чувства добре и той є казал, че може да отсъства от работа, но тя преценила, че трябва да остане в офиса, защото друг не би се справил с ангажиментите є). Наско много є помага. Доскоро четиригодишната им дъщеря Лили беше при бабите и дядовците в България, но сега е тук и грижите по нея запълват цялото им свободно време. Имат приятели американци, но най-много общуват с българи: лекари, юристи, финансисти и хора на изкуството. Не мислят да остават завинаги в Америка. Елена Марова живее в Манхатън, на пресичащата Пето авеню 86 улица. С родителите є – учители във Велинград, сме приятели. Сестра є Боряна, която е ученичка на жена ми, следваше в УНСС. Когато беше второкурсничка, група, представляваща американското прави телство, посети страната ни, за да подбере кандидатиза обучение в Америка и я номинира на едно от първите места. Признаха є положените през четирите семестъра изпити. С пълна стипендия завърши колежа в Грейсланд, щата Айова. Спечели нова стипендия и получи с отличие магистърска степен в Айова Стейт Унивърсити (в който навремето е преподавал Джон Атанасов, чийто принос е отразен подобаващо в музейната експозиция). Установи се за две години в Ню Йорк, след което замина за Канада и сега работи в представителството на Сименс. По-малката от нея Елена завърши начално училище в Пазарджик, а от пети до десети клас беше ученичка във Велинград. Три поредни години полагаше – като частна ученичка, изпити по английски в езиковата гимназия в Пазарджик, а в 11 клас постъпи във Втора английска гимназия – София. От малка и досега е пристрастена към четенето на книги (Когато като четвъртокласничка е погълната денонощно от нашумелите Шогун и Птиците умират сами, притеснени за зрението є, родителите є правят неуспешни опити да я откъснат от тях). Математиката е любимият є предмет. През 1998 г. кандидатства и с пълна стипендия е приета в колежа St. Elizabeth в Ню Джърси. Сближава се с Мария Луиза, която посещава често четирите българки, които учат там. Оттогава Ели є гостува поне веднъж годишно – най-често на Великден. След като през 2002 – с много висок резултат, стана бакалавър на науките по финанси, компютри и информационни системи, работи на отговорни длъжности в различни фирми, една от които е известната застрахователна компания MetLife. Основната є дейност в отдела по банково инвестиране към Голдман Сакс и компания е свързана със съветване на клиенти във връзка с реализиране на широкомащабни сделки, с изготвяне на стратегически финансови обосновки, анализи и оценки. Сериозни са и обществените є ангажименти: член е на Асоциацията на жените финансисти в Ню Йорк, участва в програмите за научни степени на колежите и университетите от Североизточния район, доброволец е във фондация Форд, чиято разнообразна дейност е насочена и към лансиране на жените в бизнеса. В Бруклин живее друг наш познат – тридесетгодишен софиянец. На ученическите олимпиади по математика печелеше първите места. Залягаше над английския, увличаше се от културизма, играеше баскетбол, обичаше да пътува. Три години беше студент у нас, след което получи стипендия от Бриджпортския университет и завърши финанси с отлична диплома. Ожени се за своя колежка американка, с която отидоха да живеят в Ню Йорк. Бизнесът му на Уол Стрийт е свързан с предотвратяването на прането на пари – наред с изработването на търговски прогнози и анализи, осигурява надеждна информация за клиентите, като комуникира с брокери, управители и анализатори, извършва проверки, свързани с подозрителни дейности и рискови клиенти, пише доклади за отдела, в който работи. Въпреки голямата си заетост, следваше редовно, докато работеше пет дни седмично, и получи бакалавърска степен по нова специалност.

ПАЗАРДЖИШКИТЕ ВИРТУОЗИ

От участията си в едни от най-престижните фестивали с оригинални композиции и евъргрийни, триото на Асен Дойкин в Ню Йорк е известно в САЩ, Белгия, Швейцария, Норвегия, Карибите, Гърция, Германия и в други страни. Вече няколко години перфектните артисти Асен Дойкин – пианист, Петър Славов – младши – басист (син на Петър Славов от ФСБ) и афроамериканецът Кендрик Скот – барабанист, съчетават успешноразлични музикални стилове с традициите на американския джаз. Роден на 13 ноември 1975 г. в Пазарджик, Асен ходи на уроци по пиано от петгодишен. Изключителна заслуга за стремглавото развитие на надареното момче имат баща му Иван – дългогодишен професионалист в Пазарджишкия симфоничен оркестър и в чужбина, и ненадминатата му майка Галя – учителка по френски език, която посвети немалко години на него и на другия талант в семейството контрабасиста Мартин. Всяка сутрин в шест и тридесет четвъртокласникът Асен, след успешно издържания изпит в Музикалното училище, заедно с други деца като него, се качва в претъпкания автобус за Пловдив. На 14 години – на детското триенале Искри над Родопите – Кърджали’89, печели награда за композиране на песен. По същото време Дойкин старши приятел с музикантите от сформираната през 1976 г. От Веселин Николов в пазарджишкия младежки дом джазова формация Бели, зелени, червени, свързва сина си с тях. След часовете по композиция, оркестрация и джазпиано, не е трудно ученикът да се включи в изявите на нашумялата в Пловдив и страната група. Създава джазтрио, което привлича публика на фестивали и в различни клубове. На 15 години печели първа награда за композиция на националния конкурс Светослав Обретенов в Провадия. През 1988 г. взема уроци по композиция при свързания с Пазарджик проф. Иван Спасов. От 1991 до 1992 е в майсторския клас на Милчо Левиев, с когото изнасят дуоконцерти на Варненския музикален фестивал. Когато през 1994 завършва класическо музикално образование, освен пианото, владее вибрафона, маримбата, тимпаните и барабаните. През следващата година му е присъдена специалната награда Най-добър джаз изпълнител на ХIII международен джазфестивал в Пловдив. Прави студиозаписи, изпълнява собствени композиции по националните радиостанции, участва в телевизионни програми. От 1995 до 1999 г. учи в Бъркли Колидж – Бостън – най-елитното американско учебно заведение за поп и джаз музика. След две години президентът на Колумбия Рекърдс му връчва стипендия на името на Джеси Стоун. През 1998 г. колежът го удостоява със специалната награда за най-добър джаз изпълнител. След прецизна селекция, той е един от петимата номинираниджазпианисти за финала на престижния конкурс The Great American Jazz Piano Competition, проведен във Florida Theater Jacksonville, в рамките на Jacksonville Jazz Festival през месеците април и май 2004 г. Музикалната критика е единодушна, че като пианист и композитор издига джаза до нови висоти – най-вече чрез смесването на класическа и съвременна музика с уникален балкански привкус. Демонстрира свой собствен музикален стил, разнообразява репертоара си с фолк, блус и фънк, свири с джазови легенди като Джордж Гарзън, Хал Крук и Джими Хадъд. Освен с триото, музицира с други две групи – съставени от американци и българи, по джаз клубове и фестивали – не само в Ню Йорк, а и в Ню Джърси и Кънектикът. Наред със собствени композиции, изпълнява произведения на Дюк Елингтън, Чик Кърия, Джон Колтрейн… Досега в Ню Йорк е издал две сидита със собствени творби, в изпълнение на неговото трио. Преподава пиано и композиция в частно училище за пианисти, получило Грами за цялостната си дейност. Компанията, към която се числи то, има над 30 учебни заведения – около големия град и в Кънектикът. Дойкин изнася уроци и във Верона Мюзик студио. Всяка неделя свири на орган в една църква. От три години сътрудничи активно на културния център към нашето консулство в Ню Йорк. Когато е в България, заедно с брат си Мартин и други музиканти, свири в София, Банкя, на Аполония и на фестивалите във Варна и Банско. В операта на Рихард Вагнер Летящият Холандец върху главния герой тегне тежкото проклятие вечно да плава на своя самотен кораб, докато някой ден намери любовта, която да го спаси от злата участ. Класическа история. А ето и българският є вариант: Герган Ценов казва, че е роден в Михайловград, защото все още не може да свикне да го нарича с американското име Монтана. От годината на раждането му (1974) досега е живял последователно в с. Горна Ковачица, с. Черни връх, Пазарджик, Пловдив, София, Ню Йорк, Уолнът Крийк, Конкорд, Клифтън, Монтклер и сега отново в Ню Йорк. Една от най-ценните реликви, които семейството на майка му пази в село Горна Ковачица, е снимка на двама елегантно облечени господа с бомбета. Направена е в началото на миналия век и мъжете на нея са прапрадядовците му, заснети непосредствено след завръщането им от Америка, където са работили по строежите на железопътни линии. Дядо му по бащина линия навремето същое напуснал родното си село Черни връх, Ломско, за да търси препитание из Родопите. Затова на шега Герган се определя като потомствен гурбетчия, за когото пътуването и местенето от град на град се е превърнало в начин на живот. Когато започва първите си занимания по пиано в Пазарджик в Школата по изкуствата, при госпожа Елена Комсийска (която е учителка и на Асен Дойкин), светът за него се изчерпва с Пазарджик: най-големият оркестър в света е Пазарджишкият симфоничен оркестър, най-просторната изложбена зала в света е художествената галерия Станислав Доспевски, най-обширният парк в света е пазарджишкият Остров… В живота му има два авторитета – майката Анета Ценова, всеотдайна детска учителка, и бащата – Ангел Ценов, който в момента е доцент в Пловдивския университет, а през последните 33 години е всичко, което град като Пазарджик може да предостави на един ентусиазиран музикант: преподавател по музика в Педагогическия колеж, диригент на няколко хора и какво ли още не. Герган и сестра му Царимира, с която в началото ходят заедно на уроци по пиано и която в последствие се ориентира към рисуването и иконописта, често свирят на четири ръце. Пазарджиклии помнят как преди повече от 25 години, на един концерт ги избутват на сцената върху подвижна платформа с пианото, поставено върху нея. Толкова са малки, че краката им не я допират. Баща им пази ревностно (и продължава да пази) всяка програма и отличие от изявите им, като освен това – записва системно на малко касетофонче домашните им изпълнения. Ангел е човекът, който когато не е на работа, седи неотлъчно на стола до децата, наблюдава и подпомага всяка тяхна стъпка в овладяване на пианото. Те пък имат специални дневници, в които водят подробен отчет какво точно са свирили, или ще свирят, всеки ден. Постепенно още от най-ранна възраст момчето разбира, че да се занимава с музика не е и няма да бъде само игра и забавление. Днес, когато самият той преподава пиано в Montclair State University, разбира колко важно е още от самото начало детето да бъде поставено на стола пред пианото с ясното съзнание, че то не е играчка, а сериозно занимание. Когато казва, че музиката и пианото са център на неговия живот от самото начало, тована обикновен език означава, че Герган ще излезе да играе, когато свърши да свири, Герган ще дойде при гостите в хола, когато научи етюда от Черни, Герган ще си легне да спи, когато научи наизуст инвенцията от Бах… Според него, в никакъв случай не става въпрос за погубено детство като това на Паганини, или като на нашия именит цигулар Васко Абаджиев. Точно обратното – музикалният педагог Ангел Ценов разбира чудесно, че в моменти на слабост, по един внимателен и ненасилствен начин, на детето трябва да се помогне да се съсредоточи върху това, което по-късно ще осмисли живота му. През 1984 г., на десетгодишна възраст, надареният син е приет в Пловдивското музикално училище. Трябва да става всяка сутрин в 5: 30, за да пътува до Пловдив, където прекарва по цял ден в занимания и уроци и често се прибира по тъмно у дома. Майка му признава, че днес едва ли би си помислила да пусне десетгодишния малчуган да пътува 36 километра в дъжд и сняг в автобус, пълен с непознати. Тя е тази, която се буди преди него, приготвя му закуската, слага дрехите му на акумулиращата печка, за да се стоплят, преди ученикът да излезе на студа, придружава го до спирката на автобуса (на около километър от тяхното жилище) и чака, докато не види дали се е качил в него. Когато вечер момчето се прибира, го посреща с топло блюдо, фруктиера, пълна с любимото грозде и с много, много обич. Затова той си мисли с благодарност, че света Ана живее на техния адрес. В Пловдив постъпва в класа по пиано на госпожа Росица Иванчева, която през последвалия дълъг период на неговото обучение постепенно, но трайно се превръща от преподавателя в човека, на когото може да се довери безрезервно. Веднъж сънувал, че свири Новелета 1 от Роберт Шуман пред… самия Роберт Шуман и тогава го попитал как точно да изпълни едно конкретно място от Новелетата му, а той отговорил: Попитай госпожа Иванчева. Педагог с непоклатими принципи и вроден усет за работа с деца, тя е човекът, който окончателно му помага да проумее, че пианото ще бъде негов най-верен другар. Макар че първите му уроци при нея са истинска катастрофа (От първия урок се връща вкъщи със сълзи на очи). Има много технически проблеми за преодоляване и явно е дошло време да се отдели от детския период на игра с пианото, да постави заниманията си на качествено нова и много по-професионална основа. Работа върху ръцете, бърза подготовка на нов репертоар, системни концерти и рецитали… Резултатите не закъсняват – още през първата година на обучение спечелва втора награда на Националния конкурс за певци и инструменталисти в Провадия, на името на Светослав Обретенов. Три години по-късно – през 1987, е удостоен с първа награда на Националния конкурс за пианисти в Разград, на името на Димитър Ненов. Започва да взима уроци при професори в Консерваторията. Музикалните му хоризонти се разширяват, а заедно с тях и представите му за музиката. Почти всяка година участва като солист или в Пазарджишкия симфоничен оркестър, или в Пловдивската филхармония, а през последната година от обучението си, като солист в Оркестъра на Пловдивското музикално училище, е на турне във Франция. Изпълнението му на Ре-минорния концерт за пиано и оркестър от Йохан Себастиян Бах в Страсбургския университет през 1993 г. е записано и издадено от Унисон Рекърдс, като още предитова записът, под формата на апокрифно копие, добива известност сред музикантите в Пловдив и София. През последните години от пловдивското ученичество има шанса да учи композиция при неподражаемия Иван Спасов. До този момент впечатленията на Герган за него са само от концертите му като диригент на Пазарджишкия симфоничен оркестър. Като малка, сестра му е солистка в детския хор Маестро Георги Атанасов в Пазарджик и изпълнява неговата песен Сиво-бяло козленце, песен, която братът обожава и която предизвиква интереса му към музиката на професора. Изпитва респект пред осанката му на диригентския пулт сключените вежди, едрото тяло, леко приведено над оркестъра. Извън пулта му се вижда затворен в себе си и не особено дружелюбен, но още при първата среща в кабинета му в Пазарджик, всички първоначални, напълно погрешни впечатления, рухват. Иван Спасов се оказва изключително чувствителен и вглъбен в себе си човек. От Маестрото Герган научава две неща, които в последствие се превръщат в негова максима – самото вдъхновение не гарантира успех, ако не е подпомогнато от рационални правила (от това, което той нарича работа над бюрото) и че композирането е продукт както на сърцето, така и на разума. През 1993 г. постъпва в Софийската музикална академия с две специалности – пиано и музикална педагогика. Преподавател по пиано му е професор Жени Захариева, която след музикалното училище и годините на ученически търсения, му показва тайните на това, което може да се нарече висш пилотаж в музицирането. Тя има подчертан интерес към романтическата музика на ХIХ век, към която той също изпитва силно влечение и това е само една от причините да му допадне силно работата с нея. Отделно от чисто музикалните си качества, като човек до голяма степен с руско възпитание – и семейно, и професионално, тя носи в себе си много от културата на руската душевност Такава, каквато я познавах от романите на Толстой и Достоевски, споделя той и продължава: Вече много повече ценях индивидуалния подход при работата на преподавателите ми с мен, а професор Захриева е педагог, който знае как да извлече най-доброто от студента, в съответствие с неговите индивидуалникачества. От нея също така за пръв път разбрах, че не всеки стил и композитор прилягат на изпълнителя. Ласкаеше ме общата ни любов към музиката на Йоханес Брамс. През годините на обучение при нея талантливият ученик завоюва награди на Международния конкурс за пианисти Албер Русел и на Международния конкурс за композиция Музиката и Земята. През 1996 е удостоен с друга награда – на Международната академия на изкуствата – за заслуги в областта на съвременното българско изкуство. И не крие, че по-голяма гордост от самата награда му донася фактът, че за удостояването му с нея е предложен от двама негови кумири в света на музиката – композиторите Иван Спасов и Лазар Николов. По същото време, по необясним за него начин, след пианото, композицията и теоретическите дисциплини, се появява интересът му към дирижирането. Не както в романите – чрез свръхестествено осеняване, а като желание да подражава на колегите си от Академията, които имат амбиции в областта на дирижирането и които по това време се готвят за предстоящите приемни изпити по оркестрово дирижиране. След първото му кандидатстване претърпява неуспех и разбира, че новото начинание, с което се захваща, не може да се крепи единствено на силното му желание. На следващата година, с по-реалистична представа за способностите си и с повече труд, отново се явява на изпит. Приет е в класа на Маестро Васил Казанджиев. Всяко учебно заведение, което и да е то и където и по света да се намира, има своите именити фигури, благодарение на които се крепи силата и престижът му. През 1996 г., когато започнаха заниманията ми с Маестрото, в Академията неговото име бе вече това, което в предишното поколение бяха имената на Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Парашкев Хаджиев – жива легенда. Това, което най-силно ме порази у моя учител, бе изключителната му човечност, искреното му отношение към музиката и колегите, непоклатимата интуиция на музикант и неизчерпаемото му чувство за хумор, казва днес благодарният ученик. Наред с чисто техническите знания, които получава от него, още по-важни се оказват уроците, в които става въпрос за отговорността, която носят младите музиканти. Маестро Васил Казанджиев, споделя развълнувано Герган, е последният мохикан от това блестящо, бих казал, ренесансово поколение на Константин Илиев, Лазар Николов, Добрин Петков и Иван Спасов. Това за мен са музикантите, които следваха принципа всичко или нищо, в името на музиката, а Маестро Васил Казанджиев вече десетилетия наред блестящо защитава този принцип, както в своите композиции, така и на диригентския пулт. През 1998 г. се среща с диригента Росен Миланов, в чийто Нов симфоничен оркестър е пианист. Няколко години по-рано Миланов се е завърнал от Америка – след обучението си и първоначалната си работа там. Диригентът споменава училище Джулиард в Ню Йорк, където е учил при преподавател, който по думите му, е един от най-добрите в света. Предстои му дипломиране в Академията, но решава и той като Холандеца на Вагнер да опне платната, да прекоси океана, за да се убеди лично достоверни ли са сведенията на Миланов. Прекъсва обучението си преди последния семестър, което е единственият легален начин временно да отложи задължителната военна служба, и заминава. Пристига в Америка през март 1999, за да кандидатства в Juiliard School. Според болшинството музиканти, това е най-престижното учебно заведение за музика, ако не в света, то в Щатите със сигурност. В него преди повечеот 60 години е учил един от идолите му големият български пианист Алексис Вайсенберг. Мястото, в което са учили хора на изкуството като Ицхак Перлман и Йо Йо Ма, Майлс Дейвис и Уинтън Марсалес, Робин Уилямс и Кевин Спейси. Може да се каже, че в Америка Джулиард е музикалният Харвард. Кандидатства, приемат го и от есента започва обучението си по дирижиране, без ни най-малко да подозира, че съвсем не му е било писано да завърши това толкова престижно училище през следващата година, както изисква магистърската програма, а чак след осем години… По негова преценка, английският му е бил на посредствено ниво толкова посредствено, че в началото се налагало при изготвяне на домашните да ползва солидната помощ на колеги и приятели от училището. Съвсем скоро обаче установява, че за да живееш в Америка, съвсем не е нужно да владееш Шекспировия английски. За човек като него, който между впрочем вече е прочел почти всичко от Шекспир, това е шок. Постепенно му става ясно, че американците са опростили езика на своя английски предшественик от Стратфорд на Ейвън до такава степен, че той все повече звучи като усъвършенстван американски. Успокоява го мисълта на Джордж Бърнард Шоу, че Англия и Америка са две държави, разделени от общ език. За щастие, професията, която си е избрал – за добро или лошо, не изисква поетически талант – за комуникирането при диригентите от решаващо значение е непосредственият и почти телепатичен контакт с оркестъра, при който проводник вместо езикът, са ръцете. Но със самото започване на учебната година младият българин преживява втори, още по-силен стрес. Оказва се, че е попаднал в класа на преподавател, чиито методи са, меко казано, неконвенционални. Надзирател на затвор със специален режим би било най-близко до това, което той изглежда в очите на амбициозния младеж. Грешките не се поправят – те се наказват, а репетициите с оркестъра не са музикално изживяване, а издевателство над личното му достойнство (Той самият е привърженик на строгите и принципни преподаватели, стига те да са в услуга на по-висши цели. Висши цели?! Имало е уроци, които са завършвали с погром още преди да си е вдигнал ръцете пред оркестъра). След няколкоседмици Герган вече има усещането, че участва в пиеса на Самюъл Бекет. Нелепият тормоз продължава до началото на втория семестър, когато взаимоотношенията им се поуспокояват, но само до финалния концерт в края на първата учебна година, след който ни в клин, ни в ръкав, учителят заявява, че не желае повече да му преподава. Едно уточнение – класът по дирижиране в Джулиард рядко надвишава 3-4 души, които по традиция се приемат след умопомрачително труден изпит, а след успешното му взимане, новоприетите получават автоматично пълна стипендия от 60 000 долара за двете години на обучение, независимо дали желаят парите или не. На изпита на Герган се явяват близо 50 кандидати. Приети са само двама, така че логично е той да се запита в края на безславната година колко може да се е променил начинът му на дирижиране, за да бъде изключен от училището. След като само преди 12 месеца се вижда като младия Караян, се връща обратно в Пазарджик без каквито и да е планове за бъдещето и без желание за дирижиране. Най-тежкият момент в неговия живот, когато му минава мисълта, че не е роден за музикант. Вярата му връщат родителите, Маестро Васил Казанджиев и Страданията на младия Вертер на Йохан Волфганг Гьоте. Друга спасителна сламка се оказва последният семестър, който трябва да доучва в Музикалната академия. По това време има няколко концерта, които минават много успешно и това му вдъхва кураж да опита отново късмета си в САЩ. Един месец след дипломирането пристига в Ню Йорк. Кандидатства в друго известно училище за музика, но не го приемат. Ами сега накъде? Този път се вижда не като младия Караян, а като начинаещ фермер в селото на майка си – Горна Ковачица, но когато стяга куфарите за България, му се обажда живеещият в САЩ кум на сестра му – с крайно оригиналната идея да му отиде на гости. Без никога да са били особено близки, приема поканата. Така се озовава в Калифорния, където прекарва година и половина, през което време работи като продавач в супермаркет, в магазин за дрехи, в музикален магазин и дори като охранител в офис център. Време, през което разбира що е пълно физическо и психическо изтощение и що е истинско другарство. Работи по 18 часа на ден, след което с колелото, което се е превърнало в част от тялото му, прелита разстояние от около 7-8 километра до местния колеж, за да посвири поне 1-2 часа на пианото и когато се прибере вкъщи… вече е време да тръгва отново на работа. Даже храненето усеща като загуба на време. За една година е свободен само два пъти – на рождения си ден и на Коледа. Толкова по въпроса за изтощението! Що се отнася до другарството, винаги ще помни как към края на първата калифорнийска година Георги му казва: Гергане, с тебе сме близки като братя и си прекарваме великолепно заедно, но ще ми бъде много мъчно, ако след някоя и друга година ти все още ще си охранител, вместо да се занимаваш с това, което е твое призвание. В резултат на този тласък, няколко месеца по-късно пазачът по неволя е приет със специалност пиано и с пълна стипендия в Държавия университет Монтклер в щата Ню Джърси. Отново ново място, нови приятели, нов живот. Прекарва там от 2003 до 2005 г. Учи при възпитаника на руската школа професор Марк Пакман. Среща настоящата си приятелка Диляна, която учи и впоследствие завършва класа по цигулка в същия университет. През втората година от престоя в Монтклер финансовото му състояние достига до ниво, при което е принуден цяла година да нощува тайно в един от офисите на университета, при това – не на легло, а върху три стола. Краят на образованието му вече се задава със страшна сила и той отново се вижда в Горна Кавачица с кривак в ръка, но научава, че неговият незабравим преподавател от Джулиард е освободен дискретно от длъжност. Приятелят на Герган – Петко Димитров – диригент във Филаделфия, и Диляна, са в основата на нелекото му и може би малко налудничаво решение да кандидатства за втори път в Джулиард, след като един път вече е изгонен от него. Въпреки непосилността на изпита, е сигурен, че ако достигне трети тур, на който е самото дирижиране, ще го приемат, тъй като усеща, че през последните пет години на чакане, в двете му ръце се е натрупала достатъчно енергия за преместване на сградата на Джулиард от Ню Йорк в Пазарджик. Приемат го и от есента започва отново. Този път всичко е различно. Преподавател му е Маестро Джеймс ДеПрийст – един от най-добрите американски диригенти, музикант със световна слава и носител на Националния медал за изкуство – най-високото държавно отличие в САЩ в областта на изкуството, отличие, което се връчва лично от президента на страната. Заниманията му с него, както и репетициите с оркестъра, са подчинени изцяло на изграждането му като музикант и диригент. Струва му се почти неестествено, че му се дава пълна свобода да изрази това, което носи в себе си. Маестро ДеПрийст е педагог, който от всички музикантски качества цени най-високо индивидуалния почерк. Заниманията му са насочени изцяло към обогатяване на арсенала на Герган като диригент, без да загуби уникалния подход и стил, който посветеният притежава, но който не всеки има силата и издръжливостта да запази през годините на академичната шлифовка. След завършването на Джулиард следват две важни професионал събития – участието му в един от най-престижните музикални фестивали в света – този в Аспен, щата Колорадо, и назначаването му като диригент на оркестъра в New York University. Изпитва върховно удоволствие от работата си с младите музиканти, които не са загубили първоначалнатасвежест на желанието си за музициране. Работи със съзнанието, че неговото професионално задължение е да поддържа и развива това желание у тях. На помощ му идват опитът и знанията, които е усвоил от майка си и баща си. Споделя, че през по-голяма част от съзнателния си живот се е старал да инвестира в едно – единствено нещо – четенето на книги. За някои от приятелите му това негово увлечение е по-скоро мания. Може и да са прави, но покрай четенето е осъзнал две неща: първото е, че не е Леонардо да Винчи, а второто – че единственият начин поне отчасти да компенсира това, което на Леонардо му е дадено свише, е усиленото и непрестанно самоусъвършенстване. А за него в по-голямата си част то означава системно и интензивно поглъщане на знания, които впоследствие да съумее да преосмисли по такъв начин, че това да доведе не просто до трупане на информация, а до цялостно израстване. Нищо, че когато пристига в Америка за пръв път, с ужас установява, че повечето от жителите є дори не подозират за съществуването на творци като Гьоте и Толстой, и нещо още по-страшно очевидно е, че никой в тази страна няма вътрешната потребност от писатели като тях (Като книжар в Калифорния, за една година не е продал нищо от любимите си класици). Казват му: Чудесно се справям с изплащането на данъците си и без Гьоте. А ти, като толкова много си прочел, какво си постигнал? Почти обезоръжаващ въпрос. Струва му се, че отговорът се крие в типичния за американеца прагматизъм. Не мога да им обясня, че има някои неща, които не водят до забогатяване, но без които не можем да съществуваме. Слънцето също не плаща данъците ни, но без него не можем. Думите: Напред! Науката е слънце, което във душите грей! за повечето средни американци са по-скоро илюзия и съвсем не верую, си мисли Герган. Другото нещо, което все още не може да възприеме тук, е отноше нието между родители и деца: Американците нямат специална дума за възпитание (Тези, които най-често стоят в българо-английския речник срещу българската дума възпитание са education, nurture и upbringing, които означават съответно обучение, грижа и отглеждане). В Америка то е базирано на чистия прагматизъм, който води до взаимоотношения между родители и деца, които на нас биха ни се сторили странни и дори неприемливи. Така например, за много от бившите ми състуденти – американци родителите са просто хора, които плащат обучението и сметките на мобилните им телефони. Именно в резултат на същите взаимоотношения Америка е страна, в която про цъфтяват старческите домове. Това са всъщност местата, в коитородителите получават своя дял от сделката, наречена възпитание. Герган е на мнение и че страната, която приютява и към която непрекъснато се стреми световната имиграция, има много положителни черти. Американецът е човек на мащабните проекти и на големите реализации, поема рискове, с които улегналият и консервативен европеец не би се нагърбил. Авантюризмът му е допринесъл за осъществяването на много повече и значително по-грандиозни планове, отколкото здравият разум е осъществил в много други страни. Янките не вярват в химери и не дават голи обещания. Лоялни са и лесно се вписват в колектив. Американецът е човек, който цени направеното от теб за него и винаги държи да отвърне с услуга. В повечето случаи той е щастлив човек и причината в голяма степен се крие в липсата на две чувства, така характерни за населяващите Източна Европа – носталгията и националния нихилизъм. От разговорите с дошли от други страни Герган е останал с впечатление, че и те като него смятат, че някак си е лесно да се живее в Америка. Това, освен всичко друго, означава, че болшинството от хората тук са дружески настроени към пришълците. Така и носталгията у истинския българин, която не умира никога, сред приятелски настроените домакини се понася по-лесно…

ПЛОВДИВСКИЯТ ГЕНИЙ

На летище Кенеди видяхме неподдаващата се на описание изящна скулптурна композиция Светлина към небето, изложена там за постоянно през 2006 г. Дело е на живеещия в Ню Йорк пловдивчанин скулптора Димитър Луканов – желан гост в най-престижните световни галерии и изложбени салони. При извайване на сякаш неръкотворната бронзова фигура – процес, продължил една година – от октомври 2004 до октомври 2005 г., е прибягнал до петхилядигодишен, отдавна забравен восъчен метод – пчелният восък се моделира като отливка за бронз, след това се стопява и изчезва. От там води и името си изчезнал восък. Така са се родили осемте големи части на композицията. Неповторим начин за създаване на уникална творба, която не може да бъде репродуцирана от никого. Сложният и деликатен дизайн създава впечатление за движение и прозрачност, макар че скулптурата е много солидна. Чрез нейния безграничен силует – като стълбище към небето, се пресъзда движението на потока от пътници, преминаващи през четвърти терминал, който притежава една от най-големите частни колекции на изкуството в Ню Йорк сити. Много по-различна от всички показани в него художествени творби, божествената фигура – изложена в центъра на най-оживената част на залата, привлича погледите на хилядите пристигащи и техните приятели. Познавам го от седемгодишен, защото е много близък роднина на жена ми. Роден е на 23 февруари 1969 г. в семейство на лекари, които са големи ценители на изкуството. Сестра му е музикантка. Като изключително надарено дете, през 1982 г. Митко председателстваше Световния детски парламент, под патронажа на Николай Рьорих, участва и в международната асамблея Знаме на мира в София, където имаше възможността да общува с личности като Хенри Муур. Учи в Пловдивското художествено училище. Работи известно време в леярна за бронз в столицата и учи два семестъра в Художествената академия. През 1991 г. замина за Париж, където с пълна стипендия бе приет в Ecole Parsons ђ Paris. След четири успешни семестъра продължи да учи във филиала му в Ню Йорк, където беше отличник и получи степен бакалавър на изящните изкуства. През 1995 вече бе в Мейн – в училището по изкуство и скулптура. След две години – в Колумбийския университет в Ню Йорк, стана магистър на изящте изкуства. Стипендиант на фондация Кирил и Методий (от 1991 до 1994 г.) и на Отворено общество (от 1991 до 1995 г.). От 1991 до 1997 г. го спонсорира семейство Дейвид Уейл. Спечели Парсън конкурс през 1994 г., Skowhegan стипендия през 1995 г. и Медал за скулптура на фондация Себастиян през 2001 г. Три години преди това бе обявен за почетен жител на Ню Йорк Колидж за скулптура, а от 2001 г. е почетен гражданин на Isla Mujeres Mexico. В списъка е на първите сто бивши възпитаници на Ecole Parsons ђ Paris в Ню Йорк. Невъзможно е да се изброят многобройните му изяви през последните няколко години. Непрекъснато пътува в различни точки на света, където се излагат творбите му: Пловдив, Ню Йорк, Скулптурен парк Найхайм – Германия (1998), Галерия Хопкинс – Париж (2002), Скулптура и принт – Вашингтон DC (2003), Holy Hunt – Маями (2004), Hodgelle galleri – Сарасота (2005), Niba Home – Маями (2006), Джордж дьо Барта Файн арт – Москва-Женева (2006), Мезон дарт – ШанхайМонако (2006), Мексико, Милано, Чикаго, Санто Доминго, Каза да Кампо, Бикан и още много други градове и страни. Всяка година идва в България – за да се види с близките си, но и да твори. При последната ни среща сподели, че през тази година му е предоставено сериозно поле за изява в Русия и Китай-страни, в които неговите творби се ценят много. Родопа планина, в чиито пазви получава вдъхновение и енергия за реализация на гениалните си проекти, е едно от любимите му места.

Comments are closed.

За автора

Филип Стоев Геров е роден на 11 юли 1947 година в град Стрелча, но живее в Пазарджик. Завършва гимназия. След казармата следва българска филология в СУ „Климент Охридски”. Учител е по български език и литература. Неговата книга „Щрихи от Ню Йорк” излиза от печат през месец март 2008 година. Има я във всички регионални (областни) библиотеки, в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” – София, Народната библиотека „Иван Вазов” – Пловдив, Столичната библиотека и други градски библиотеки, в СУ „Климент Охридски”, Нов български университет, университетите в Пловдив, Велико Търново, Шумен и Благоевград (Югозападния университет), в комисия „Фулбрайт” (във Вашингтон и София) и в най-голямата нюйоркска библиотека – Обществената. Притежават я българи, живеещи в САЩ, Канада, Великобритания, Франция, Германия, Холандия, Испания, Португалия и други страни. Телефон за връзка: 0897 339 145

Advert